— Ти била ли си в тези подземия? — запита Сандокан.
— Там ме подготвиха за баядерка — отвърна девойката, — след което ме определиха за пагодата на Кали и на Дарма Раджа.
— Не знаеш ли къде бихме могли да намерим този манти? В пагодата ли живее или другаде?
— В пагодата съм го виждала само няколко пъти… А, да, сетих се. Ще можете да го видите, и то скоро.
— Къде? — викнаха всички в един глас.
— След три дни на брега на Ганг ще се извърши обредът онигомон, в който ще участват баядерките и нартаките от пагодата на Кали, и манти сигурно ще бъде там.
— Какъв е този обряд онигомон?
— Ще бъде изгорена жива вдовицата на Ранджи Нин върху трупа на съпруга й, който беше един от главатарите на тугите.
— Ще я изгорят жива ли?
— Жива, сахиб.
— И англо-индийската полиция ще позволи подобно нещо?
— Никой няма да я осведоми за това.
— Мислех, че тези ужасни жертвоприношения не се извършват вече.
— Извършват се, и то много често, въпреки забраната на англичаните. Много вдовици се изгарят по бреговете на Ганг.
— Знаеш ли мястото, където ще бъдат изгорени трупът и вдовицата?
— В края на джунглата, до полусрутена пагода, посветена някога на богинята Кали.
— И ти мислиш, че манти ще участва в погребалната церемония?
— Да, сахиб.
— След три дни ще можеш вече да вървиш и ще ни заведеш там. Ще устроим засада на манти и ще видим дали ще ни избяга и този път. Както виждаш, драги Яниш, щастието не ни е изневерило напълно.
В този момент лодката спря под кърмата на „Мариана“.
— Спуснете стълбата — извика Сандокан на постовете.
Независимо от това, че плячката им се изплъзна точно в момента, когато си мислеха, че е в клопката, той се чувстваше почти доволен. Измяната на красивата танцьорка му се стори знак за благосклонността на съдбата.
Изкачи се бързо на горната палуба и попадна в обятията на един мъж, който го чакаше на върха на стълбата.
— ТремалНаик! — провикна се прославеният пиратски главатар.
— Чаках те с тревога в сърцето — отвърна му индусът.
— Нося добри новини, приятелю, не си губихме напразно времето. Последвай ме в каютата.
ТремалНаик бе поставен в течение на последните събития и остана потресен, когато му казаха, че най-довереният човек на Суйод хан е идвал в къщата му, а той го е оставил да се изплъзне!
VII. ИНДИЙСКА ДРАМА
Три дни след това младата баядерка, която бе пренесена в една от каютите и усърдно лекувана от Яниш и Сандокан, вече бе ако не напълно оздравяла, то поне в състояние да заведе покровителите си до старата пагода, където трябваше да се състои онигомон.
През цялото време изказваше задоволството си от приятната обстановка и от новите си покровители, чиято кауза тя прегърна с ентусиазъм и им разказа ценни подробности за кръвожадната секта на тугите. Не можа обаче да им каже нищо за новата „Непорочна дева на пагодата“ — малката Дарма, за която не бе чувала да се говори. Особено благодарна бе тя на белия сахиб, както наричаше флегматичния Яниш, който се бе превърнал в неин лечител и с удоволствие разговаряше с нея на английски. Оказа се, че тя говори напълно свободно този език, което сочеше, че има много добро образование, рядкост сред баядерките.
Това бе изненадало и ТремалНаик, който като индус и още повече бенгалец познаваше по-добре от всеки друг танцьорките в своята страна.
— Тази девойка — бе казал той на Яниш и на Сандокан — трябва да е принадлежала към някоя от висшите касти. Аристократичните й черти, почти белият цвят на кожата и малките ръце и крака говорят ясно за това.
— Ще се опитам да я разговоря за миналото й — му бе отвърнал Яниш, — тук сигурно е скрита интересна история.
Но не бе единствено любопитството му, което го подтикваше да иска да научи всичко за нея. Без да си признае, той все повече се привързваше към баядерката и с удоволствие й правеше компания.
Следобед, докато Сандокан и ТремалНаик подбираха хората, които трябваше да участват в експедицията, Яниш слезе при болната.
По всичко личеше, че девойката вече не чувства никакви болки. Сгушена в удобно меко кресло, се бе унесла в сладки мечти, за което можеше да се съди по усмивката на малките й червени устни и по замечтания поглед.
Като видя да се появява белия сахиб, тя стана, опирайки се на облегалката, и впи в него проницателния си поглед.
— Белият сахиб ми доставя голямо удоволствие, когато го виждам при мен — рече тя със сладък глас. — На него дължа — и даже повече, отколкото на тъмнокожия сахиб — свободата, а може би и живота си.
— Тъмнокожият сахиб, както ти му казват — отвърна Яниш с усмивка, — е може би по-добър от мен. Ето защо дължиш и едното, и другото на двама ни. Как е раната ти, девойко?