— Дали ТремалНаик е получил вече телеграмата ни?
— Не се безпокой, Сандокан, телеграмите винаги пристигат навреме.
— Значи ще ни чака?
— Мисля, че ще е по-добре да го известим, че вече сме влезли в Хюгли и тази вечер ще бъдем в Калкута. Така ще изпрати Каммамури да ни посрещне, за да ни спести лутането, докато търсим къщата му.
— Има ли телеграфна станция по протежение на реката?
— Да, в Даймънд Харбър.
— Сигналната станция, която току-що отминахме?
— Да, Сандокан.
— Докато не сме се отдалечили много, нареди да свалят платната и да поставят кораба на дрейф, и изпрати някого с една лодка. Загубата на половин час не е толкова фатална. Освен това мисля, че къщата на ТремалНаик може би се наблюдава от тугите.
— Възхищавам се на предпазливостта ти, Сандокан.
— Пиши, приятелю.
Яниш откъсна един лист от бележника си, извади молив от джоба си и написа:
„От борда на «Мариана».
Господин ТремалНаик,
Тази сутрин навлязохме в Хюгли и пристигаме привечер. Изпратете Каммамури да ни посрещне.
Нашият кораб плава под момпрацемско знаме. Яниш де поздравява.“
— Готово — рече и подаде листчето на Сандокан.
Той го взе, прочете го, понечи да добави нещо, но след това поклати глава и върна бележката с думите:
— Добре. По-уместно е да бъде с твоя подпис, отколкото с моя. Англичаните може би си спомнят за мен и моите набези срещу тях.
Корабът бе застанал на дрейфкотва на около половин миля от Даймънд Харбър и една лодка с петима души бе пусната на вода. Яниш повика кърмчията на лодката, връчи му телеграмата и една лира с думите:
— Нито дума за нас и ще говориш само португалски. За момента аз съм капитан на кораба.
Кърмчията, висок и добре сложен мъж от племето на даяките, се спусна бързо в лодката и тя пое моментално към станцията на лоцманите.
След половин час се завърна и докладва, че телеграмата е била изпратена по предназначение.
— Питаха ли те нещо за нас в станцията?
— Да, капитан Яниш, но аз мълчах като риба.
— Отлично.
Лодката бе вдигната бързо на борда и окачена на лодбалките, след което „Мариана“ пое отново напред, държейки курс по средата на реката.
Яниш бе вперил поглед към сигналната кула, сякаш се страхуваше, че след като не са получили отговор от даяка, да не би пазачите, подтикнати от любопитство, да изпратят някой от лоцманите да попита дали нямат нужда от него.
Но не се виждаше никой, той се успокои и забрави за любопитството, което без съмнение бяха предизвикали.
Вниманието му бе привлечено от пейзажа, в който навлизаха.
Сандокан се настани отново на удобната си възглавница и потъна в дълбоки размишления, докато Яниш, запалил цигара, се облегна пак на фалшборда.
Безкрайни джунгли от високи петнайсет и повече метра бамбуци, се простираха отляво и отдясно на широката река, покривайки ниските блатисти земи по поречието и ръкавите на Ганг, убежище на тигри, носорози, змии и крокодили.
Огромни рибари, големи черни щъркели, ибиси и гигантски грозни птици харгилак, строени като войници по клоните, правеха сутрешния си тоалет, оправяйки си една на друга перата; същевременно във въздуха се носеха лудешки ята брамански патици и корморани, които изневиделица се спускаха като стрела и се гмуркаха във водата за плячка.
— Отлични места за лов, но неприятна страна — мърмореше Яниш, когото тези брегове започваха да интересуват. — Не могат и да се сравняват тези джунгли с величествените Лесове на Борнео и на Момпрацем. Ако това са местата, обитавани от тугите на Суйод хан, хич и не им завиждам. Тръстики, тръни и блата: блата, тръни и тръстики — това е то делтата на свещената река на индусите. И нищо не се е променило, откакто бях за последен път по тези места. Явно англичаните не се интересуват от друго, освен да доят колкото може по-добре горките индуси.
„Мариана“ продължаваше да напредва все така бързо; въпреки това пейзажът по двата бряга не се променяше, поне по десния. На отсрещния бряг обаче започнаха да се появяват тук и там скупчени мизерни колиби от глина с покриви от листа под сянката на ошмулени кокосови палми.
Яниш тъкмо наблюдаваше едно от тези бедни селца, защитени откъм реката със стобори, предпазващи жителите им от нападения на крокодилите, когато Сандокан се приближи до него и го запита:
— Това ли са блатата, обитавани от тугите?
— Да, братко — отвърна му Яниш.
— Ами това да не би да е някое от леговищата им или наблюдателен пункт? Не виждат ли, там долу сред тръстиките стърчи нещо като дървена кула.
— Това са убежища за корабокрушенци — отвърна Яниш.
— И кой ги строи?
— Англо-индийското правителство. Реката е по-опасна, отколкото ти се струва, братко, поради огромните маси пясък, които течението премества непрекъснато, така че корабокрушенията тук са много по-чести, отколкото в морето.