— Не усещам повече никакви болки, откакто твоите ръце я лекуват, сахиб.
— Знаеш ли, че още не си ни казала името си?
— Желаеш ли да го научиш, сахиб? — попита баядерката. — Казвам се Сурама.
— Бенгалка ли си?
— Не, сахиб. Асамка от Гоалпара.
— Каза ми, че фамилията ти е била унищожена до крак. При тези думи лицето на девойката помръкна и в очите й се появи безкрайна тъга.
Замълча за миг, след което каза със скръбен глас:
— Така е.
— Оттугители? -Не.
— От англичаните?
Сурама поклати отново отрицателно глава и продължи с още по-печален глас:
— Баща ми беше чичо на раджата на Гоалпара и вожд на племе котери, което ще рече бойци.
— Но от това не става ясно, кой е избил семейството ти.
— Раджата — отвърна Сурама, — в един от моментите на луда ярост.
Помълча известно време, сякаш чакаше друг въпрос от белия сахиб.
Но и Яниш млъкна от уважение към скръбта на девойката. Той усещаше колко й е трудно да говори за тази семейна трагедия, и не искаше да наранява душата й със своето любопитство.
Най-сетне Сурама въздъхна дълбоко и обръщайки се към португалеца, започна да разказва:
— По това време бях още малко, едва осемгодишно момиченце, но тази страшна сцена е все още пред очите ми, сякаш се е случило вчера.
Баща ми, както и всички други роднини, беше заподозрян от раджата, негов племенник, който си беше втълпил, че всички съзаклятничат срещу него, за да му грабнат короната и да си разделят несметните му богатства; затова предпочиташе да живее далеч от двореца сред дивите планини.
Говореше се, че раджата, заклет пияница, измъчва жестоко слугите и роднините си, живеещи в двореца.
Спомням си как веднъж баща ми ми разказа, че това чудовище — раджата — е убил даже първия си министър само защото се опитал да му попречи да заколи един от слугите, който по невнимание излял капка вино на дрехата му.
— Та той е бил нещо като индийски Нерон — каза Яниш, който я слушаше с жив интерес.
— В Асам имаше по това време голям глад и брамините и гурите, жреци на бога Шива, внушиха на раджата да организира грандиозен религиозен обред за омилостивяване на боговете — да пратят дъжд и изобилие.
Принцът възприе с ентусиазъм идеята и пожела на обреда да присъстват всички негови роднини, пръснати из държавата му. Баща ми бе също поканен и без да подозира пъкления план на това чудовище, заведе и мен в столицата заедно с майка ми и двамата ми братя.
Бяхме посрещнати както подобава на високия сан на баща ми и ни настаниха в двореца.
След като свърши обредът, раджата даде за всичките си роднини голям банкет, на който той се напил до забрава. Аз бях много малка и си играех с други момиченца на една от терасите на двореца.
Наближаваше вече залезслънце, когато изведнъж чух изстрел от пушка, последва го друг, след което се чу отчаян вик. Изтичах да погледна към главния площад на двореца, където беше приемът, и видях ужасяваща сцена, която няма да забравя никога, даже да живея и хиляда години…
Момичето млъкна, сякаш внезапно бе онемяло, и впери в Яниш очи, излъчващи целия ужас, който е преживяло. Тялото му се разтрепери и то едва сдържаше риданията си.
— Продължавай, девойко — подкани я Яниш нежно.
— Оттогава изминаха пет години — поде разказа си Сурама, — но през безсънните нощи виждам отново и отново тази смразяваща кървава сцена, сякаш съм я преживяла предния ден.
Раджата стоеше прав на малка тераска с изскочили от орбитите очи и изкривено от злоба лице, с още димяща карабина в ръце, заобиколен от министрите си, които непрекъснато му поднасяха да пие някаква пъклена напитка, а из двора бягаха и пищяха полудели от ужас мъже, жени и деца — роднините на раджата.
Проклетият демон бе наредил да затворят всички врати на вътрешния двор, в който ставаше банкетът, и ги стреляше един по един, като викаше: „Ще ви избия всички! Искам да изтрия от лицето на земята тези алчни чудовища, които искат да ме свалят от трона и да разграбят богатствата ми! Дайте ми да пия, бързо ми дайте да пия или ще наредя да ви отрежат главите!…“
Министрите, обхванати от ужас, пълнеха непрекъснато чашата му, а той я изпразваше на един дъх и започваше отново да стреля по тълпата нещастници, които напразно го молеха за пощада.
Следваше изстрел подир изстрел, защото този бесен маниак бе наредил да му донесат няколко карабини, които офицерите се надпреварваха да пълнят и да му подават една след друга.
Падаха като покосени ту жена, ту мъж или дете, защото раджата не щадеше даже и най-малките.