Така пред очите ми паднаха убити първо баща ми, застрелян в гръб, майка ми, улучена в челото, след това двамата ми братя и още толкова други.
Трийсет и седем бяха роднините на раджата чудовище и само след десет минути трийсет и шест от тях бяха проснати мъртви на двора сред истинско езеро от кръв.
Само един от братята на принца бе успял да избегне смъртта, макар онзи да стреля три пъти по него. Нещастникът скачаше като тигър и се мяташе наляво и надясно, за да не може раджата да го вземе на прицел, като викаше отчаяно: „Пощади живота ми и аз ще напусна държавата ти. Та аз съм син на твоя баща! Нямаш право да ме убиваш!“
Раджата, глух към молбите му, стреля срещу него още два пъти, без да го уцели и едва тогава, може би в момент на разкаяние, остави карабината, която един офицер му подаде, и извика: „Ако наистина напуснеш владенията ми завинаги, ще те оставя жив, но при едно условие.“
— Готов съм да приема каквото и да е условие — отвърна му младият принц.
— Ще хвърля една рупия и ако успееш да я улучиш във въздуха с тази карабина, ще ти позволя да заминеш невредим за Бенгал.
— Приемам — отвърна младият мъж.
Раджата му подхвърли карабината, която онзи хвана във въздуха.
— Предупреждавам те — извика лудият, — че не я ли улучиш, ще те сполети съдбата на другите.
— Хвърляй!
Раджата хвърли една рупия. Чу се изстрел, но бе простреляна не монетата, а гърдите на убиеца.
Синдхиа, така се казваше младият принц, вместо да стреля по рупията, обърна бързо пушката към лудия си брат и го прониза в сърцето.
Министрите и офицерите паднаха на колене пред младия мъж, който бе освободил държавата от това чудовище, и го провъзгласиха за раджа.
Когато научи, че и аз съм избягнала смъртта, този човек, който явно не бе по-малко извратен от брат си, вместо да ме върне във вярното на баща ми племе, нареди да ме продадат тайно на тугите, които шетаха из страната в търсене на баядерки, и най-безсрамно заграби всичкото ми имущество.
Бях отведена в подземията на Раджмангал, където ме подготвиха за баядерка, след което бях определена за пагодата на Кали и Дарма Раджа.
Това е моята история, сахиб. Знам, че съм родена пред трон, а сега съм бедна танцьорка.
— Каква страшна драма — обади се един глас.
Яниш и Сурама се обърнаха: Сандокан и ТремалНаик бяха влезли тихо в каютата и от няколко минути слушаха смълчани разказа на девойката.
— Горкото момиче! — добави Сандокан, приближавайки се към Сурама. — Не си родена под щастлива звезда, но ние ще се погрижим за бъдещето ти. Тигъра на Малайзия не изоставя своите приятели.
— Вие сте добри хора — каза Сурама, чийто глас все още трепереше.
— Няма да се върнеш повече при тугите и няма да бъдеш танцьорка в пагода. Отсега нататък си под наше покровителство.
И след като смени рязко тона, я запита:
— Знаеш ли дали тугите имат кораби?
— Не знам, сахиб — отвърна девойката. — Виждала съм ги да плават с лодки по каналите на делтата, но с кораби — не.
— Защо питаш за това, Сандокан — поинтересува се Яниш.
— Току-що пристигнаха два кораба и хвърлиха котва до нас. Яниш не вярваше, че един толкова обикновен факт може да оправдае загрижеността, която се долавяше в гласа на Сандокан.
— Какво необикновено намираш в това?
— Тези два кораба са с прекалено многоброен екипаж и ми се виждат подозрителни.
— И на мен направиха същото впечатление — обади се ТремалНаик. — Малките оръдия мириам, които имат на борда, не съм виждал никога на подобни кораби.
— Ще ги следим зорко — каза Яниш. — Може би се лъжете.. Заредени ли са?
— Даже и да допуснем, че са на тугите, не биха могли да предприемат нищо против нас, докато сме под закрилата на крепостната артилерия на форт Уилям.
— Тези хора ни дадоха да разберем, че са способни на всичко! Вече извършиха два опита за атентат срещу нас. Нека не забравяме това!
— Така е, но и двата пъти не успяха. И това трябва да се помни. Колкото до тези два кораба, засега ще се задоволим да ги наблюдаваме, като междувременно се заловим с подготовката на нашата експедиция. Сурама вече може да ходи и ще ни заведе в старата пагода. Нали, девойко?
— Да, сахиб. Ще ви заведа.
— Дълго ли ще трябва да плаваме нагоре по течението? — запита Сандокан.
— Пагодата се намира на около седем-осем мили от последните предградия на Черния град.
— Часът е вече шест, можем да тръгваме, за да си изберем място, преди да са дошли тугите. Двете лодки са готови и пушките са под пейките. Да тръгваме.
Подаде на Сурама широко палто от черна коприна с качулка и четиримата излязоха на горната палуба.