Въобще положението на индуските, имали нещастието да загубят съпруга си е такова, че голяма част от тях предпочитат смъртта.
Ако пък имат и деца, те са най-малко уважаваните сред всички останали жени.
Траурът на тези нещастници, нямали смелостта да се съгласят да бъдат изгорени върху трупа на починалия си съпруг, трае до края на живота им.
Те са принудени да си бръснат главата всеки месец, да не носят вече накити, да не обличат бели дрехи, да не гримират каквато и да било видима част на тялото си; забранено им е даже да слагат на челото си отличителния знак на кастата, към която принадлежат, да дъвчат бетел, да пушат, да присъстват на семейни празници. Какво повече? Отбягват ги като чумави, защото индусите вярват, че среща с вдовица носи нещастие.
И все пак трябва да се примирят, защото има и по-презирани от тях — онези, които се осмелят да се омъжат повторно. В такива случаи жената става обект на абсолютно презрение от страна на всички касти, с изключение на париите.
Групата, която се приближаваше откъм джунглата, се състоеше от около четирийсет души, сред които и една млада жена — съпругата на починалия, подкрепяна от двама свещеници.
Пред процесията вървяха четирима барабанчици на джуго, особени глинени барабани, съставени от две части, всяка от които е покрита с кожа, отпускана или затягана посредством нанизано на нея ремъче; след тях вървяха мусалките — факлоносци — следвани от група мъже, носещи паланкина с трупа на починалия, облечен в разкошни златотъкани дрехи; накрая пристъпваше нещастната вдовица, заобиколена от най-близките роднини, носещи благовонните масла, които се изливат в огъня на кладата.
Старият манти беше сред тях и вървете пред вдовицата, четейки молитви заедно с другите свещеници.
Вдовицата бегае красива девойка на не повече от петнайсет години; косата й вече беше обръсната и не носеше на шията си традиционния шнур с окачена на него брошка — знак, че е омъжена.
Тя едва се държеше на краката си, плачеше и викаше отчаяно, проклинайки съдбата си, докато жреците, които я подкрепяха, непрестанно я окуражаваха да се покаже силна духом, обещавайки й нейното име да бъде почитано по цялата земя и споменавано при всички жертвоприношения и убеждавайки я, че е предопределена за вечно щастие и че ще стане жена на някой бог в отплата на нейната добродетелност и саможертва.
Не оказваше никаква съпротива и безпомощна се оставяше да я влачат. Без съмнение й бяха дали да пие банг — отслабващ волята опиат, — за да я сломят напълно, та да не се опитва да бяга.
Когато кортежът стигна на поляната пред пагодата, няколко мъже, въоръжени с големи ножове, отсякоха набързо десетина по-дебели бамбука, с които издигнаха клада, висока близо половин метър, напоиха дърветата обилно с кокосово масло, след което положиха върху тях трупа на починалия туг.
Мусалките бяха вече застанали в четирите края със запалени факли, готови да подпалят кладата, докато барабанчиците биеха яростно по своите джуго, а роднините възпяваха добродетелите на починалия и смелостта на вдовицата.
Старият манти пристъпи към кладата с факла в ръка, докато нещастната вдовица ридаеща се прощаваше с роднини, които, със сълзи на очи, се радваха на очакващото я вечно щастие.
Изведнъж лумна пламък, който бързо се разпространи по цялата клада, обгръщайки трупа.
Манти бе подпалил напоения с благовонно кокосово масло бамбук: настана най-ужасният момент на варварското жертвоприношение.
Жреците сграбчиха бързо вдовицата и започнаха да я тласкат грубо към пламъците, докато барабаните биеха оглушително в дяволски ритъм, а роднините викаха с цяло гърло, за да зашеметят колкото може повече жертвата.
Нещастницата се бе оставила да я тласкат, без да се съпротивлява, но когато съзря пред себе си огнената завеса, чувството й за самосъхранение изведнъж се събуди.
От гърдите й се изтръгна страшен вик:
— Не!… Не!… Милост!…
После със сила, каквато никой не бе предполагал в юношеското й тяло, блъсна отчаяно на земята единия от жреците, успя да се дръпне няколко крачки назад, борейки се яростно да се отскубне и от другия.
Но роднините се притекоха на помощ на жертвоприносителите. Манти беше грабнал една горяща главня и се готвеше да подпали с нея дрехите на жертвата, когато се чу гръмогласен вик:
— Спрете или ще ви избием като кучета!…
Тигъра на Малайзия се появи внезапно на прага на пагодата, заобиколен от пиратите и приятелите си, които бяха насочили карабините срещу тълпата.
Сред тугите се чуха викове на уплаха и миг след това те се разбягаха, оставяйки вдовицата на земята.