— Сахиб — каза корнакът, обръщайки се към ТремалНаик, — бихте ли желали да построим тук лагера? Има й сянка, и обилна паша за слоновете.
Отсрещният бряг на реката наистина беше много подходящ за лагер, тъй като не беше толкова обрасъл с трънливи бамбуци и калами, под които обикновено се срещат отровни змии, с каквито изобилства районът на делтата.
Сандокан огледа мястото и одобри избора на водача. Мястото му се видя много подходящо и за хората, и за животните. И португалецът изглеждаше доволен.
— От едната ни страна ще бъде реката, а от другата — джунглата — каза ТремалНаик. — Мястото е добро и за престой, и за лов. Да спрем тук, корнак.
Слязоха от слоновете и с оръжие в ръка навлязоха под дърветата. Като намериха подходящо място, наредиха да опънат палатките. Слоновете, разбира се, започнаха да си пощипват листа от околните дървета, но при всяко подръпване на земята се изливаше вода като от душ.
— Ай, ай — извика Яниш, целият измокрен. — Да не би в клоните на тези дървета да има бойлери с вода?
— Не са ли ти познати тези растения? — попита го ТремалНаик.
— Струва ми се, че забелязах подобни по време на пътуването, но не знам как се казват и за какво служат.
— Тези дървета са изключително ценни, особено за сушавите райони. Казват се ним, или „дъждовни дървета“. Тези особени растения, разпространени много из Индия, са способни да абсорбират влагата от въздуха и да я събират в листата си, така че всяко листо задържа почти цяла чаша вода. Опитай да разтърсиш някои от тях и ще видиш какъв душ ще се излее върху ти.
— Добра ли е за пиене водата?
— На вкус не е нещо особено, защото листата, в които се събира, й придават неприятен вкус, но селяните я използват за напояване на нивите си, тъй като само от едно дърво може да се напълнят по няколко варела вода, че и повече.
— И по нашите острови имаме нещо подобно на това дърво — каза Сандокан. — Нарича се непентес. Листата са с форма на чаша и събират повече вода от тукашните, нали, Яниш?
— Да. И спомняш ли си колко пъти сме я пили заедно с нападалите в нея насекоми, когато англичаните ни преследваха в горите на Лабуан.
Прекъснаха го един лай и едно ръмжене. Пунти и Дарма се бяха впуснали едновременно сред дърветата и това беше знак, че нещо ги тревожи.
Изтичваха напред, после се връщаха, мушкаха се из храстите и описваха зигзаги, сякаш надушваха някаква следа.
— Какво им става на тези животни? — попита Сандокан, поизненадан от това търсене и възбудата им.
— Кой ги знае — отвърна ТремалНаик. — Не е изключено оттук скоро да е минала някоя кобра или питон и Пунти и Дарма са го надушили.
— Или човек? — рече Яниш.
— Вече сме далеч от последните села и не вярвам някой моланг да се осмели да дойде насам. Страх ги е от тигрите. Оставете ги да си душат, а ние да седнем да вечеряме, че после искам да идем да изкопаем дупка за лов от засада.
— Трябва да изберем някое добро място — каза Яниш, който продължаваше да следи с очи, все още разтревожен от възбуденото тичане на животните на ТремалНаик. — Някъде, където е сигурно, че минават диви зверове.
— Точно така ще направим — отвърна бенгалецът.
— Там долу виждам една хубава пипалова горичка, доста далеч е от лагера и свързва трънливата джунгла с реката. Сигурно животните минават през нея, за да отидат на водопой.
Хапнаха набързо, наредиха на малайците да охраняват добре лагера и въоръжени с лопата и мотика, отидоха в горичката, следвани от Дарма.
Оставиха Пунти в лагера, за да не плаши с лая си дивеча, който ТремалНаик очакваше тигрицата му да улови.
Вече бяха изгубили от поглед палатките и слоновете, които останаха скрити зад тръстиките на джунглата, тук много гъсти, когато забелязаха, че тигрицата започва да дава нови признаци на безпокойство.
Спираше се, душейки във въздуха, удряше се нервно с опашка в слабините, остреше уши, сякаш се мъчеше да долови някакъв далечен шум, и ръмжеше тихо.
— Какво й става на Дарма тази вечер? — попита Яниш.
— И аз си задавам същия въпрос и не намирам отговор за тази необяснима възбуда — отвърна ТремалНаик.
— А не сме видели никого и не се чува никакъв необикновен шум — добави Сандокан.
— И въпреки това започвам и аз да се безпокоя — рече ТремалНаик.
— От какво можем да се боим? С нас е Дарма и сме трима добре въоръжени, съвсем не страхливи мъже, а и малайците и корнаките са на не повече от една миля от нас.
— Имаш право, Сандокан.
— Подозираш ли, че тук може да шета някоя банда туги?
— Все още сме далеч от Мангал и не вярвам поне засега да са осведомени за присъствието на чужденци в джунглата.