— Да продължим напред — каза Яниш. — Никой няма да се осмели да дойде да ни безпокои в рова.
Навлязоха в горичката, където вече се смрачаваше след залеза на слънцето, и потърсиха открито място.
Намериха доста широка полянка и за по-малко от половин час изкопаха ров, дълбок метър и половина и дълъг три метра, прикриха го със снопове тръстика, като ги разположиха така, че да може да излизат от рова, без да става нужда да ги отместват, и се настаниха вътре заедно с Дарма.
— Да си запалим по цигара и да се въоръжим с търпение — каза ТремалНаик. — Животните ще позакъснеят, но съм сигурен, че ще минат оттук, защото предпочитат по-откритите места, където тигрите и пантерите не могат да се скрият в засада. Ще имаме дивеч за утрешния обед.
В горичката се възцаряваше тишина, след като кресливите водни птици, които дотогава покриваха бреговете на близката река, се оттеглиха.
Чуваха се само виковете на банда маймуни унко, окупирали един огромен пипал и отдадени на дяволската си гимнастика. Както е известно, тези маймуни са едни от най-ловките и пъргавите. Правят скокове по десет-дванайсет метра и човек би ги взел за особен род птици.
От време на време се чуваше проточен вой на бигана, вид вълк, по-малък от обикновените, с кафяво-червена или сива козина, която към корема му става белезникава. Много е смел и когато е в глутница, напада даже и хора.
Тримата ловци се бяха излегнали в рова, който бяха покрили с листа срещу росата, пушеха смълчани, наострили уши за далечните шумове.
Дарма, сгушена край тях, се бе успокоила и мъркаше блажено.
Нашите приятели мълчаха и я гледаха също успокоени.
Беше изминал почти един час, когато изведнъж я видяха да става, да наостря уши и да втренчва очи в края на рова.
— Чула е да приближава някакво животно — каза ТремалНаик, като стана безшумно и взе карабината си.
Яниш и Сандокан го последваха.
По поляната не се виждаше никакво животно, но се чуваше леко пукане на съчки откъм гъстото на горичката, сякаш някой си пробиваше път през мусендовите храсти, израснали около дънерите на дърветата.
— Какво ли е това животно? — запитаха Сандокан и Яниш, обръщайки се към ТремалНаик.
— Чувам чупене на клони и това ме кара да мисля, че е голямо — отвърна бенгалецът. — Нилго или аксис не биха вдигали такъв шум.
Но едва бе изрекъл тези думи, когато една огромна сянка се появи в края на храстите.
Беше огромен бивол, голям колкото американски бизон, с глава по-къса и по-широка от тази на обикновените биволи, с два дълги извити назад рога, сближени в основата си — с две думи, животно силно и опасно, способно да се противопостави и на тигър. Може би усетил човешкото присъствие или пък за да проучи мястото, биволът се спря и измуча.
— Красиво животно! — промълви Яниш тихо.
— Което обаче не можеш да повалиш с един, че даже и с два изстрела от карабина — каза ТремалНаик. — Нашите биволи са наистина страхотни и не се плашат от ловците. Но Дарма има мощни лапи.
Тигрицата, която бе опряла предните си лапи на ръба на рова, го бе забелязала и обърна очи към господаря си.
— Хайде, дръж, Дарма — каза й ТремалНаик, като я погали и й посочи животното.
Без тигъра щеше да бъде невъзможно да повалят голямото животно и щяха да си помислят дали да рискуват.
Умната и хитра хищница се плъзна безшумно през бамбуците, прикривайки се зад насипа от изхвърлената от рова пръст, и започна да пълзи, но не към бивола, а към купчина гъсти храсти и изчезна сред тях.
Португалецът очакваше друга маневра и като погледна учуден към мястото, където бе изчезнала тигрицата, попита приятеля си:
— Няма ли да го нападне фронтално?
— Дарма не е толкова глупава — отвърна му ТремалНаик. — Знае много добре колко опасни са биволските рога. Ще го издебне отзад с един единствен скок, както правят другарките й.
— Ние от наша страна трябва да бъдем готови да й помогнем — обади се Сандокан, зареждайки за всеки случай карабината си.
Биволът, който душеше из въздуха от няколко секунди, изведнъж се обърна рязко, погледна към храстите, от които бе дошъл, и наведе глава с насочени рога.
Дали беше забелязал приближаващия тигър, или пък го бе обезпокоил някакъв друг шум?
Остана така втренчен около половин минута. Явно беше неспокоен, защото се удряше с опашка по хълбоците и от време на време измучаваше.
Изведнъж видяха откъм храстите да изскача огромното тяло на Дарма и да пада върху гърба на бивола.
Въпреки голямата си сила биволът подви крака под удара на тялото й, но почти веднага стана и се опита да се отърси от нападателката си, обаче падна отново, мучейки от болка. Страшните зъби на тигрицата бяха пречупили гръбнака му.