Така изминаха шест месеца сред страхове и бдения, а тугите не даваха никакви признаци на живот. Но ето че една сутрин ТремалНаик получи телеграма от Чандернагор, подписана от негов приятел, свален от трона раджа, който беше замесен в последното въстание и намери сигурно убежище в малката френска колония.
— Какво се казваше в тази телеграма? — попитаха едновременно Яниш и Сандокан, които не изпускаха нито дума от разказа на махарата.
„Ела. Трябва веднага да говоря с теб. Мухдар“
Господарят ми, който се бе сприятелил с този бивш принц, от когото бе видял много добрини, откак се върнахме в Индия, помисли, че той е застрашен от английските власти, замина незабавно за Чандернагор и ми заръча да бдя денонощно над малката Дарма.
През деня не се случи нищо, което да ме усъмни, че тугите се канят да осъществят отдавна подготвеното от тях отвличане на дъщерята на бившата им Непорочна дева на източната пагода. Но ето че привечер и аз получих телеграма от Чандернагор, подписана от моя господар. Помня дума по дума какво се казваше в нея:
„Тръгвай незабавно с Дарма, над която е надвиснала сериозна опасност от страна на нашите врагове.“
Тук махаратът направи малка пауза. Като се замисли, сега му се струваше невъзможно да не е предугадил измамата и да се е оставил така лесно да бъде излъган.
Двамата приятели го гледаха втренчено, смълчани, и не смееха да го подканят да продължи разказа си.
След малко Каммамури въздъхна и поде отново:
— Изплашен много от тревожната телеграма, отидох начаса на гарата заедно с Дарма и дойката й. Телеграмата получих в шест часа и трийсет и четири минути, а първият влак за Чандернагор и Хоуги тръгваше в седем и двайсет и осем.
Качихме се в едно празно купе, но малко преди влакът да потегли, при нас влязоха двама брамини и седнаха срещу мен. Бяха двама мъже с дълги бели бради, чийто почтен вид не би усъмнил и най-подозрителния човек.
Тръгнахме, без да се случи нищо необикновено. Един час по-късно, едва бяхме отминали гарата на Сирампур и стана нещо на пръв поглед незначително, от което обаче произтекоха страшни последици: куфарът на единия от брамините падна, отвори се и от него се търколи объл стъклен съд с някакви цветя. Съдът се счупи и цветята се изсипаха на пода, но брамините не ги събраха. Но аз забелязах, че и двамата извадиха кърпички, с които си запушиха устата и носа, сякаш острата миризма на цветята ги дразнеше.
— Така значи! — извика Сандокан, явно заинтригуван силно от този странен разказ. — Продължавай, Каммамури.
— Какво е станало след това, не мога да ви кажа — продължи махаратът, чийто глас затрепери.
— Но когато си видял, че брамините си слагат кърпички пред устата, не се ли усъмни? Защо не си направил и ти същото?
— Не знам, просто не знам. Никога не бих си помислил, че под тези свещенически дрехи се крият емисари на свирепите туги.
— А после какво стана? Продължавай.
— Спомням си само, че усетих главата ми да натежава… и след това нищо. Когато се свестих, наоколо ми цареше пълна тишина и беше тъмно. Влакът не се движеше и отдалеч чух дълго изсвирване. Скочих и започнах да викам дойката и Дарма, но никой не ми отговори. За миг си помислих, че съм загубил ума си или че сънувам кошмарен сън. Хвърлих се към вратата, но беше заключена. Извън себе си, счупих с юмрук стъклото и си порязах ръката, отворих и изскочих навън. Влакът бе спрял в глуха линия и нямаше нито машинисти, нито спирачи. В далечината съзрях фенери, които приличаха на гарови светлини. Затичах се, като виках непрекъснато: „Дарма! Кети! Помощ! Отвлякоха ги! Тугите! Тугите!“
Спряха ме няколко полицаи и чиновници от гарата. Отначало ме помислиха за луд, толкова бях разстроен и възбуден, че ми беше нужен цял час, докато ги убедя, че съм нормален, и им разкажа какво бях преживял.
Оказа се, че не се намирам в Чандернагор, а на гарата в Хо-уги, който е на двайсетина мили по на север. Никой от персонала на гарата не забелязал присъствието ми, когато изтегляли влака в глуха линия, така че съм останал в купето до идването ми в съзнание.
Гаровата полиция започна веднага разследване, но то не даде никакъв резултат.
На сутринта заминах за Чандернагор, за да уведомя ТремалНаик за изчезването на Дарма и дойката й. Но него го нямаше и от приятеля му научих, че не е пращал никаква телеграма на моя господар. Нито пък тази, която получих аз, е била изпратена от ТремалНаик.
— Колко са коварни тези туги! — провикна се Яниш. — Кой друг би могъл да състави такъв пъклен план?