Нашите приятели се приближиха към него, учудени от тази среща. В първия момент бяха помислили, че е нападнат някой от техните хора, тъй като не бяха забелязали други ловци.
— Европеец, сигурно англичанин — помисли си Яниш. — Какво ли е правел тук сред джунглата в компанията на тугите?
Приближи се да го разгледа по-добре.
Беше млад, около двайсет и пет годишен мъж с гъста черна коса и мустаци. Лицето му беше красиво, с правилни черти, а кожата леко бронзова. На врата му все още висеше тънка връв, без съмнение една от копринените примки, с които си служат тугите, когато нямат кърпи.
Младият човек ги наблюдаваше мълчаливо, сякаш не се осмеляваше да ги заговори, и може би си мислеше, че пред него стоят нови врагове.
Сандокан пристъпи към него и му каза:
— Не се плашете, господине, ние сме приятели, готови да ви защитят от негодниците, които се опитаха да ви удушат.
Непознатият се изправи бавно, пристъпи няколко крачки и изрече на английски, но с чужд акцент, следните думи:
— Извинете ме, господа, че не благодарих веднага за намесата ви, не знаех дали пред мен стоят спасители или врагове.
— Кой сте вие?
— Лейтенант от пети полк на бенгалската кавалерия.
— Не бих казал, че сте англичанин.
— Прав сте, французин съм по рождение, но служа на английската корона.
— И какво правите тук сам в джунглата? — запита го Яниш.
— Европеец! — възкликна лейтенантът, гледайки го с учудване.
— Португалец, господине.
Младият мъж се поклони леко и добави:
— Не, не съм сам, защото допреди няколко часа бях с още двама души в моя лагер.
— Опасявате се да не би да са били удушени? — попита Сандокан.
— Не знам нищо, но се съмнявам, че тези влечуги, които се опитаха да ме задушат, са ги пощадили.
— Моланги ли са вашите хора?
— Не, сипаи.
— Кой даде изстрела с пушка, който ни накара да се притечем?
— Аз, господин…
— Наричайте ме просто капитан засега, ако не възразявате, господин…
— Реми дьо Люсак — каза младият мъж. — Стрелях срещу тези петима негодници, които се нахвърлиха върху мен в момента, когато бях залегнал в храстите, дебнейки един аксис, който исках да отстрелям за обед.
— И не ги улучихте?
— За съжаление, въпреки че съм добър ловец.
— Значи сте дошли тук на лов?
— Да, капитане — отвърна Люсак. — Имам тримесечна отпуска и от две седмици съм на лов в джунглата.
Изведнъж отскочи назад с вик:
— Стреляйте!
Дарма излезе на брега и се запъти към господаря си.
— Тя е наша приятелка, не се плашете, господин лейтенант — рече ТремалНаик. — Тя е, която прогони удушвачите, готвещи се да нападнат нашия капитан.
— Красив звяр.
— По-послушен и от куче.
— Господин Дьо Люсак — каза Сандокан. — Къде се намира вашият лагер?
— На един километър оттук, на брега на рекичката.
— Желаете ли да ви придружим? Нашият лов за тази вечер и без това свърши.
— И вие ли сте ловци?
— Засега ни смятайте за такива. Да отидем да видим дали тугите са пощадили хората ви.
Французинът потърси в тревата оръжието си — отлична английска двуцевна карабина — и след като я намери, рече:
— На вашите заповеди.
Сандокан направи знак на ТремалНаик да застане до лейтенанта, след което каза:
— Ние с Яниш ще останем в ариергард. Движете се по-далече от брега. Освен примки тугите не е изключено да имат и пушки.
Беше вече толкова тъмно, че не виждаха нищо наоколо си и за да бъдат по-сигурни, наблюдаваха държанието на Дарма.
Поеха на път през пипаловата гора, която сякаш нямаше край, държейки под ръка карабините си, за да бъдат готови в случай на нападение.
Но удушвачите изглежда се бяха отдалечили, защото Дарма не даваше никакви признаци на безпокойство.
— Какво мислиш за тази история? — обърна се Сандокан към Яниш. — Дали този офицер ще попречи, или ще бъде полезен за нашите проекти? Щом този човек е навлязъл така дълбоко в джунглата, той без съмнение е голям смелчага. А при опасни експедиции още един смелчага никога не е излишен. Какво ще кажеш, ако предложи да се присъедини към нас?
— Бих го приел — отвърна Яниш. — Отиваме да се бием срещу хора, на чиято смърт бенгалското правителство само ще се радва.
— А ще го посветим ли в нашите планове?
— Не виждам никакво неудобство. Вярвам, че с удоволствие ще се присъедини към нас. И той е военен като нас и смел младеж, който сигурно няма да ни пречи, когато кръстосаме саби със Суйод хан. Освен това като офицер би могъл да ни издейства ценна подкрепа от страна на правителството.
— Поеми ти грижата да го въведеш в нашите работи, ако реши да се присъедини към нас. В последна сметка само ще се радвам да имаме при себе си представител на английската армия. Човек не знае никога какво може да се случи и от кого може да има нужда. Но у мен се поражда едно подозрение.