— Какво?
— Че тези туги не шпионират французина, а преследват нас.
— И на мен ми мина през главата същата мисъл. За щастие, сме достатъчно на брой, а в канала на Райматла ще ни чака „Мариана“.
— Сигурно вече е там — рече Сандокан. В този миг офицерът извика.
— Какво става, господин Люсак? — попита Яниш, настигайки го.
— В моя лагер не гори огън, както бях препоръчал на двамата ми сипаи. Струва ми се, че е станало голямо нещастие, господине.
— Къде е вашият лагер? — запита Сандокан.
— Там долу, под онова голямо дърво на брега.
Спряха и погледнаха към мястото, което им сочеше французинът. Бе ги обзело леко безпокойство. Тугите, нападнали лейтенанта, сигурно са имали другари, които именно са действали в лагера.
— Лош знак, ако огънят не гори — промълви Сандокан, смръщвайки чело.
Постоя за миг неподвижен, втренчен в дървото, след което рече с решителен глас:
— Да вървим с Дарма отпред!
ТремалНаик даде знак на Дарма и тя тръгна напред, но едва изминала петдесетина крачки, се спря и погледна бенгалеца.
— Подушила е нещо — каза ТремалНаик. — Бъдете нащрек.
— Продължиха да напредват внимателно с пръст на спусъка на карабините, докато стигнаха на сто крачки от дървото, под което се виждаха опънати две полеви палатки.
Господин Люсак извика:
— Ранкар!
Отначало никой не отвърна на вика му, но след малко от мрака се чу лай и няколко сенки побягнаха през тревата.
— Чакали! Това бяха чакали! Господин Люсак, вашите хора са мъртви и може би вече са оглозгани от чакалите — възкликна ТремалНаик.
— Да — рече силно разстроен французинът. — Дивите почитатели на богинята Кали са ги избили.
Продължиха с бърза крачка напред и скоро стигнаха при палатките. Пред очите им се откри ужасяваща гледка.
Двама мъже, почти разкъсани, лежаха един до друг край огнище, в което още димяха няколко главни.
Главата на единия беше изчезнала, а на другия бе така оглозгана, че бе станала неузнаваема.
Изглежда са били убити преди няколко часа.
— Нещастните! — възкликна французинът, ридаейки. — И като си помисля, че няма да мога да отмъстя за тях!
— Какво знаете вие? — рече Сандокан, слагайки ръка на рамото му. — Още не ви е известно кои сме ние и за какво сме дошли тук.
Французинът се обърна и изгледа слисан Тигъра на Малайзия.
— Ще поговорим за това по-късно — каза Сандокан, изпреварвайки въпроса на офицера. — Нека най-напред погребем останките на двамата нещастници.
— Но… господине…
— Оставете въпросите за по-късно, господин Люсак — каза Яниш. — Желаете ли да отмъстите за вашите хора?
— И още питате?
— Ще ви дадем тази възможност. Имате ли нещо за вземане оттук?
— Всичко, което имах, беше тук.
— Тугите са обрали палатките — каза ТремалНаик, който вече ги беше огледал. Убийци и крадци — ето какви са почитателите на богинята Кали!
— Нека най-напред изпълним дълга си към мъртвите — подкани ги Сандокан. — На работа.
Лейтенантът беше смазан от мъка, но се съвзе и помогна на освободителите си.
Изкопаха гроб и заровиха в него останките от труповете, като отгоре натрупаха камъни, за да ги предпазят от чакалите.
След като приключиха погребението, Сандокан се обърна към лейтенанта, който изглеждаше страшно тъжен.
— Господин Люсак — рече му, — какво възнамерявате да правите сега? Да се върнете в Калкута, или да отмъстите за вашите хора? Ние сме дошли тук не да ловим тигри и носорози, а да отмъстим и да си възвърнем онова, което ни бе отнето. Нашият враг са тугите.
Французинът сякаш онемя и погледна слисан тримата мъже.
— Решавайте — каза му Сандокан. — Ако предпочитате да напуснете джунглата, ще ви дам на разположение един от нашите слонове, за да ви заведе до Даймънд Харбър или до Кхара.
— Но за какво сте дошли вие тук, господа? — запита ги французинът.
— Аз и приятелят ми Яниш де Гомера, португалски благородник, напуснахме нашия остров, който е долу, в малайските морета, за да изпълним една страшна мисия, която ще освободи тази нещастна страна от гнусната секта и ще върне семейството на този индиец, един от най-силните хора, с които се гордее Бенгал, и който е роднина на най-смелия сред офицерите на англо-индийското правителство — капитан Коришант.
— Коришант! Изтребителят на тугите! — възкликна французинът, страшно развълнуван.
— Да, господин Люсак — каза ТремалНаик. — Аз се ожених за неговата дъщеря.