— По какъв начин? — попита Сандокан.
— Ще ги излъжем за истинската посока, в която се движим.
— И как?
— Ще се отклоним засега от пътя си и когато се стъмни, ще поемем отново към делтата.
— Ще издържат ли слоновете?
— Ще им дадем по-голяма почивка следобед.
— Идеята ви ми изглежда добра — рече Сандокан. — През нощта ще ни виждат само четирикраките животни, а тугите не са с тигърско зрение. Какво ще кажеш, ТремалНаик?
— Приемам напълно съвета, даден от господин Дьо Люсак — отвърна бенгалецът.
— Нужно ли е да стигнем в безлюдната делта, без тугите да знаят кога къде се намираме.
— Добре тогава — каза Сандокан, — ще вървим до обед, след което ще спрем на бивак. Ще поемем отново късно през нощта. Луна няма и няма да могат да ни следят.
Даде заповед на корнака да промени посоката, свивайки на изток, след което запали цигарата, която му подаде Яниш, и запуши с обичайното си спокойствие, без каквато и да е сянка на страх и тревога.
Но ТремалНаик подозираше, че под тази привидна сигурност се крие голяма тревога. Що се отнася до него, беше наистина много разтревожен и не правеше усилие да крие безпокойството си.
Междувременно слоновете продължаваха дяволския си бяг и аудахите на гърба им се клатеха рязко като при мъртво вълнение.
Летяха като локомотиви и нищо не ги спираше: мачкаха като сламки огромните бамбуци и всичко каквото им се изпречваше на пътя, без да спират нито за момент.
Джунглата оставаше непроменена: бамбуци, бамбуци, привързани един за друг с безброй виещи се растения, и блата, блата, покрити с лотосови листа, върху които почиваха кротко, без да се стряскат от присъствието на слоновете, безброй щъркели, айрони и кафяви ибиси.
Ята красиви пауни, смятани от индусите за свещени птици, олицетворяващи според вярванията им богинята Сарасвати, от време на време хвръкваха и се разбягваха, крякайки с блеснали на слънцето красиви пера, чиито пурпурни и златни цветове се смесваха с този на смарагда; тук-там бизони, наричани от индусите джунгликуджа, изскачаха пред слоновете и след момент на колебание се разбягваха светкавично, мучейки заплашително.
Приличаха много на гигантските бизони от прериите на американския Див запад, със същата гърбица и огромни размери, стигащи често до три метра на дължина.
Бързият марш на слоновете продължи единайсет часа; бяха стигнали до едно доста открито място с останки от колиби и Сандокан даде заповед да спрат.
— Тук никой не ще се осмели да ни нападне. Ако някой се приближи, ще го открием моментално, а освен това имаме Пунти и Дарма.
— Които няма да ни настигнат до един час — каза ТремалНаик. — Сигурно са изостанали доста, но кучето няма да се отдели от тигрицата и ще я доведе до лагера ни.
— Бях се поразтревожил за тях — каза Яниш.
— Не бой се, ще дойдат.
Слоновете, щом ги разседлаха и свалиха аудахите, легнаха да почиват. Горките животни дишаха тежко, изглеждаха страшно уморени и се потяха обилно.
Но двамата корнаки се заеха веднага с тях. Настаниха ги на сянка под едно дърво и им намазаха главите, ушите и краката с мазнина, за да не им се напука кожата.
В това време малайците се заеха да опънат палатките, тъй като горещината ставаше непоносима и хората и животните дишаха с мъка. Върху джунглата сякаш се изсипваше огнен поток и бе невъзможно да се стои на открито.
— Човек би казал, че всеки миг ще ни връхлети страшен ураган — каза Яниш, който побърза да се подслони в една палатка. — Навън рискуваш да получиш слънчев удар. Ти, ТремалНаик, който си израснал по тези места, сигурно можеш да ни кажеш нещо за тази жега.
— Започва да духа така нареченият хотуинд и няма да е зле да вземем предпазни мерки. Иначе ще се изложим на опасност да загинем от задухата.
— Това е значи индийският самум — каза Яниш.
— Да, и понякога е по-страшен от сахарския — добави господин Дьо Л юсак, който влезе в този момент в палатката. — Изпитал съм го два пъти, когато бях на гарнизон в Лъкноу и знам нещо за яростта на този вятър. Вярно е, че там е по-опасен, защото идва от запад и най-напред се нагрява от горещите пясъци на Марустан, Персия и Белуджистан.
— Много ли е опасен? — попита португалецът.
— Много. Веднъж четиринайсет души от моите сипаи загинаха от задуха, защото ги бе сварил на открито, без подслон.
— На мен ми се струва, че се задава по-скоро циклон, а не горещ вятър — каза Яниш, сочейки жълтеникавите облаци, които се надигаха от северозапад и се движеха с невероятна бързина над джунглата.
— Винаги става така — отвърна лейтенантът. — Първо ураган, след това горещ вятър.