Изпразниха чашите си и излязоха на горната палуба.
Нощта се бе спуснала от няколко часа, обгръщайки пагодите на Черния град и камбанариите, куполите и фандиозните дворци на Белия фад; но безброй фенери и светлини блестяха по кейовете, по булевардите на богатия квартал Странд и известните по целия свят пищни площади.
По реката, която тук е широка повече от километър, се полюшваха безброй закотвени платноходи и параходи, чиито светлини се отразяваха във водата.
„Мариана“ бе хвърлила котва близо до един от последните бастиони на форт Уилям, чиято огромна маса прозираше през мрака.
Сандокан се увери, че котвите са спуснати на достатъчна дълбочина, нареди да приберат огромните платна, които опираха в съседните кораби, след което заповяда да свалят и знамето.
— Наближава полунощ — рече той на Каммамури. — Дали ще е удобно да отидем при господаря ти?
— Да, но бих ви посъветвал да се облечете по-простичко, за да не предизвикваме шпионите на тугите. Ние с господаря ми сме сигурни, че бандитите на Суйод хан ни наблюдават непрекъснато.
— Ще се облечем като индуси — отвърна Сандокан.
— По-добре е като судра — рече Каммамура.
— Кои са пък те?
— Слуги, господине.
— Идеята е добра. Дрехи на борда не липсват. Ела да ни натъкмиш така, че да можем да излъжем шпионите и да се впуснем в авантюрата. Ако Индийския тигър е хитър, Малайския не е по-малко находчив. Да вървим, Яниш.
Слязоха отново в каюткомпанията и Сандокан издаде заповед. Малко след това един даяк донесе куп дрехи, от които Яниш, подпомогнат от Каммамури, избра най-подходящите за целта.
Когато преобличането приключи, махарагът огледа доволен двамата приятели. Можеха да тръгват.
III. ТРЕМАЛ-НАИК
Половин час след това лодката на „Мариана“ се спускаше вече по реката. На борда й бяха Сандокан, Яниш, Каммамури и шестима яки малайци от екипажа.
Двамата командири на „Мариана“ се бяха преоблекли като индуски слуги с превързано около бедрата парче груб кафяв плат, така наречената дубга.
В дубгата обаче бяха скрили по чифт пистолети с дълги цеви и по един малайски крие, страшната змиевидна кама с дълго цял фут острие, причиняващо ужасни рани, от които няма оздравяване.
Градът бе вече потънал в мрак. Всички фенери бяха загасени и единствено тези на корабите отразяваха белите си светлини в тъмните води на реката. Лодката се провря сред задръстилите бреговете лодки, пироги, кораби и параходи и се насочи към южните укрепления на форт Уилям. След малко спряха на еспланадата, която беше тъмна и пуста.
— Пристигнахме — каза Каммамури. — Улица Дурумтолах е на няколко крачки оттук.
— Във вила ли живее? — попита Яниш.
— Не, в стар индийски дворец, в който някога е живял покойният капитан Макферсън. Господарят ми го наследи след смъртта на съпругата си Ада.
— Води ни — каза Сандокан.
Слезе на брега и обръщайки се към малайците, им нареди:
— Вие оставате тук да ни чакате.
— Слушам, капитане — отвърна кърмчията, който бе управлявал лодката.
Каммамури пое през широкия площад, следван от Сандокан и Яниш, с ръце пъхнати под дубгите и готови всеки миг да извадят оръжията си в случай на нужда. Но еспланадата беше пуста или поне изглеждаше така, защото в тъмнината беше трудно да се различи даже човешки силует. След няколко минути навлязоха в улица Дурумтолах и скоро спряха пред стар дворец в индуски стил. Сградата беше квадратна с три малки купола и тераси на покрива. Каммамури извади ключ и го пъхна в ключалката. Но тъкмо когато се готвеше да отвори, Сандокан мерна с острия си поглед човешка сянка, която се отдели от колоните на малка веранда и бързо се отдалечи, изчезвайки в мрака.
В първия момент понечи да се впусне по следите на беглеца, но се спря, опасявайки се да не попадне в засада. Възпря и другарите си, които се учудиха, защото изглежда не бяха забелязали сянката.
— Безпокои ли те нещо? — попита го Яниш.
— Видяхте ли този човек?
— Кого? — попитаха португалецът и махаратът в един глас.
— Някой ни дебнеше, скрит зад една от онези колони. Каммамури е прав, че къщата се наблюдава от тугите. Сега вече можем да бъдем сигурни в това. Но не е толкова страшно, защото шпионинът не е могъл да види лицата ни в тъмното, а и не ме познава. Ще намерим начин да го изненадаме и ние.
Каммамури отвори вратата и я заключи тихо след себе си. Поведе двамата командири на „Мариана“ по мраморна стълба, осветена с китайска лампа, и ги настани в малка зала, мебелирана в семпъл английски стил с изящни плетени столове и маса.
Окачен на тавана глобус от син кристал пръскаше мека светлина, която се отразяваше в блестящата мозайка на пода от черен, червен и жълт мрамор. Едва бяха влезли, и вратата се отвори. Един мъж се хвърли първо в обятията на Сандокан, а след това прегърна и Яниш, като извика възторжено: