— Че въображението на Тигъра на Малайзия съвсем не е отслабнало.
— Предстои ни да се борим с хитър враг и трябва да бъдем по-хитри и по-ловки от него. Познаваш ли тези блата, ТремалНаик?
— Каммамури и аз познаваме всяка педя по тези островчета и канали.
— Достатъчно дълбоко ли е дъното в делтата?
— Край Раджмангал има и много удобни морски проливи, където твоята „Мариана“ ще намери отлично убежище срещу вълните и ветровете.
— Назови някой от тях.
— Райматла, например.
— Далеч ли е от леговището на тугите?
— На около двайсет мили.
— Отлично — каза Сандокан. — Имаш ли друг верен слуга освен Каммамури.
— Да, даже двама, ако искаш.
Сандокан бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади голяма пачка банкноти.
— Заръчай на този твой верен слуга да ни достави два слона с водачи, без да се пазари за цената.
— Но… аз… — каза индусът.
Той знаеше добре за големите богатства на Тигъра, но всеки път оставаше като слисан пред небрежното му отношение към парите.
— Ти знаеш, че Тигъра на Малайзия има толкова диаманти, че може да купи всички раджи и махараджи на Индия — отвърна Сандокан с усмивка. След което добави с дълбока тъга, въздъхвайки:
— Нямам си аз деца. Нито Яниш. Какво да правя с тези богатства, натрупани през толкова години на морски набези? Съдбата бе жестока към мен, като ми отне „Мариана“…
Страшният пират скочи. Неизмерима мъка бе изписана върху гордото лице на корсара на Малайския архипелаг. Той обиколи няколко пъти стаята със сключени вежди, свита уста и ръце на сърцето, с поглед, вперен в празното пространство.
— Сандокан, братко мой — му каза Яниш с мек глас, като го поглади с ръка по рамото.
Пиратът се спря, сподавил глухото си ридание.
— Нима нямада я забравя никога? — извика той с разтреперан глас, избърсвайки нервно двете сълзи, появили се под гъстите му вежди. — Никога! Никога! Прекалено много обичах аз „Перлата на Лабуан“! Проклета съдба!
— Сандокан… — каза повторно Яниш.
ТремалНаик се бе приближил към Тигъра на Малайзия. И индусът плачеше, без да се опитва да сдържи сълзите си.
Двамата мъже се хвърлиха в обятията си и останаха известно време здраво прегърнати.
— Умря моята жена, умря и твоята — рече индусът, чиято мъка не бе по-малка от тази на Тигъра на Малайзия.
Свит в един ъгъл, Каммамури бършеше сълзите си. И Яниш изглеждаше дълбоко развълнуван.
По едно време Тигъра на Малайзия се отдръпна рязко от ТремалНаик. Лицето му бе придобило привичния си, спокоен и енергичен израз.
— Извинете ме, приятели. Не бива да отстъпваме пред мъката. Нужно е да пазим силите си и да действаме.
Яниш кимна одобрително и каза:
— Знам, че в решителната битка отново ще бъдеш по-силен от всички.
— Когато се убедим, че Суйод хан е наистина там долу — рече Сандокан, — ще отидем в делтата. Ще имаме ли до утре двата слона?
— Надявам се — отвърна ТремалНаик.
— Ние ще останем тук, докато не успеем да заловим някой туг, а сетне ще видим какво ще правим. Кога ще дойдеш на борда? Мисля, че за теб „Мариана“ е по-сигурно място от дома ти.
— Утре, късно вечерта, за да не могат да ме проследят. Домът ми се наблюдава от тугите. В това съм сигурен.
— Ще те чакаме. Яниш, да се върнем на кораба. Вече е два часът сутринта.
— Защо не си починете тук? — попита ТремалНаик.
— За да не предизвикаме подозрения — отвърна му Сандокан. — Като ни видят утре да излизаме оттук, някой би могъл да ни проследи до кораба, което не бих желал. В този мрак навън, даже и някой да се опита да ни държи под око, няма да успее, защото лодката ни е на речния бряг и ще можем да го заблудим за истинската посока. Довиждане до утре, ТремалНаик.
— Значи тръгваме утре вечер, така ли?
— И то късно през нощта, ако успееш да намериш слонове. И внимавай да не те проследят.
— Ще съумея да ги заблудя. Искаш ли Каммамури да те придружи?
— Излишно е. Въоръжени сме и лодката е наблизо. Прегърнаха се отново, след което Сандокан и Яниш слязоха, придружени от Каммамури.
— Бъдете внимателни — напомни им махаратът, отваряйки им вратата.
— Не се безпокой — отвърна му Сандокан. — Не сме от онези, които се оставят да бъдат изненадани.
Щом излязоха, двамата капитани извадиха пистолетите от пояса и вдигнаха спусъците.
— Отваряй си очите, Яниш — каза Сандокан.
— Отварям ги, братко, но трябва да ти призная, че не виждам по-далеч от носа си. Сякаш се намирам в огромна бъчва с катран. Отлична нощ за засади, няма що!
Спряха за момент насред улицата, ослушаха се и след това, успокоени от царуващата тишина, се отправиха към еспланадата на форт Уилям. Но вървяха по средата на улицата, встрани от къщите, като единият гледаше надясно, а другият наляво.