Двамата французи, Бриан и Жак, са синове на виден инженер, който преди две години и половина бе дошъл да поеме ръководството на големите мероприятия за пресушаване на блатата в централната част на Ика-Иа-Мауи. По-големият е на тринайсет години. Не твърде трудолюбив, макар и много умен, често се случва той да бъде от последните в пети клас. Но когато иска, със схватливосттта и забележителната си памет се издига на първо място и именно за това Донифан най-много му завижда. Тъй че двамата с Бриан никога не се погаждаха в пансиона „Черман“ и вече видяхме последиците от тази несговорчивост на борда на „Слуи“. При това Бриан е смел, предприемчив, ловък, находчив в споровете, нещо повече — услужлив, добро момче, без нито следа от високомерието на Донифан, малко небрежен в облеклото и обноските — с една дума, типичен французин, поради което се различаваше много от своите другари англичанчета. Впрочем той често защищаваше най-слабите от големите, които злоупотребяваха със силата си, а що се отнася лично до него, нито веднъж не пожела да се подчини на задълженията на фагизма. Поради тази негова съпротива избухваха спорове, спречквания, стълкновения, от които благодарение на енергичността и смелостта си почти винаги излизаше победител. Затова всички го обичат, а когато стана дума кой да ръководи „Слуи“, другарите му, само с изключение на неколцина, без ни най-малко колебание му се подчиниха — още повече че, както знаем, при прехвърлянето си от Европа в Нова Зеландия той бе придобил известни познания по мореплаване.
Колкото до малкото му братче, Жак, досега го бяха смятали за най-големия палавник на трети клас — ако не и в целия пансион „Черман“, без да се изключва Сървис: той непрекъснато измисляше нови дяволии, правеше си какви ли не лоши шеги с другарите си, за което много често го наказваха. Но както ще видим по-нататък, от потеглянето на яхтата характерът му, кой знае по каква причина, съвсем се измени.
Такива са малчуганите, които бурята бе изхвърлила на някаква земя в Тихия океан.
По време на тази няколкоседмична разходка край бреговете на Нова Зеландия „Слуи“ трябваше да бъде командувана от своя собственик, бащата на Гарнет, който беше един от най-смелите яхтсмени в района на Австралазия. Колко пъти шхуната се бе появявала около бреговете на Нова Каледония, на Австралия, от пролива Торес до най-южните точки на Тасмания, та чак в моретата около Молукските острови, Филипините и Целебес, понякога толкова гибелни дори за плавателни съдове с най-голям тонаж! Но тя беше яхта със здрава конструкция и добри мореходни качества, която се държаше отлично в морето дори при най-силна буря.
Екипажът се състоеше от боцман, шестима матроси, готвач и юнга — Моко, дваиайсетгодишно негърче, чието семейство отдавна работеше за един новозеландски колонист. Трябва да споменем също прекрасното ловно куче Фан от американска порода, което принадлежеше на Гордън и никога не се делеше от господаря си.
Денят на отплаването бе определен за 15 февруари. Дотогава „Слуи“ стоеше привързана с кърмата в края на Търговския кей и поради това доста далеч в пристанището.
Екипажът още не беше на борда, когато на 14-и вечерта младите пътници се качиха на него. Капитан Гарнет трябваше да пристигне едва при вдигането на котвата. Само боцманът и юнгата посрещнаха Гордън и неговите другари — моряците бяха слезли да обърнат по една последна чаша уиски, И дори, след като всички се настаниха и легнаха, боцманът сметна, че може да се присъедини към екипажа в една от пристанищните кръчми, където извърши непростимата грешка да се застои до късен нощен час. Колкото до юнгата, той си бе легнал да спи в кубрика.
Какво се случи тогава? Изглежда, никога няма да узнаем. Едно е сигурно: че въжето, с която яхтата беше привързана за пристана, се оказа отвързано поради небрежност или зложелателство. На борда не забелязаха нищо.