Оставаха само няколко дни, за да се навършат две години, откакто петнайсетте ученика от пансиона „Черман“# бяха отнесени на хиляда и осемстотин левги от Нова Зеландия.
Невъзможно ни е да опишем радостта на семействата, чиито деца се бяха върнали — тия деца, смятани за погълнати от Тихия океан. Не липсваше нито едно от тия, които бурята бе отмъкнала чак до бреговете на Южна Америка.
За миг из целия град се разнесе вестта, че „Графтън“ носи малките корабокрушенци. Цялото население се стече и ги привествува, когато те се хвърлиха в обятията на своите родители.
И колко жадуваха всички да узнаят подробно какво се бе случило на остров Черман! Но скоро любопитството бе задоволено. Най-напред Донифан изнесе няколко публични сказки на тази тема — сказки, които имаха истински успех, и момчето много се възгордя от това. След това дневникът, воден от Бакстър — може да се каже, ежечасно — дневникът на Френч-ден бе отпечатан в хиляди и хиляди екземпляри, за да задоволи интереса на читателите само от Нова Зеландия. И най-после вестниците в Стария и Новия свят го препечатаха на всички езици, защото нямаше човек, който да не се интересува от премеждията на „Слуи“. Благоразумието на Гордън, самоотвержеността на Бриан, смелостта на Донифан, търпеливостта на всички, малки и големи, предизвикваха всеобщо възхищение.
Излишно е да описваме как бяха посрещнати Кейт и щурманът Ивънс. Та нали те се бяха отдали всецяло на тия деца? Ето защо бе открита публична подписка в полза на храбрия Ивънс и закупен търговският кораб „Черман“, на който той стана едновременно и собственик, и капитан при условие, че Окланд ще му бъде главното пристанище. И когато при пътуванията си минаваше през Нова Зеландия, той винаги намираше в семействата на „своите момчета“ най-сърдечен прием.
Що се отнася до добрата Кейт, семействата на Бриан, на Гарнет, на Уилкокс и много други я канеха, оспорваха си я. Накрая тя се установи в дома на Донифан, чийто живот бе спасила с грижите си.
И като заключителна поука, ето какво трябва да се за помни от този разказ, който, струва ни се, оправдава заглавието си „Две години ваканция“.
Безспорно никога ученици от пансион няма да бъдат принудени да прекарат ваканцията си при такива условия. Но — нека знаят добре всички деца — при ред, усърдие и смелост няма положения, колкото и опасни да са те, от които човек да не може да се измъкне. И като мислят за младите корабокрушенци от „Слуи“, закалени от изпитанията и школувани от суровото училище на живота, най-вече да не забравят, че при завръщането си малките бяха станали почти големи, а големите — почти зрели мъже.