Черна нощ обгръщаше пристанището и залива Хаураки. От брега духаше силен вятър и шхуната, подхваната отдолу от течението, предизвикано от отлива, се понесе към открито море.
Когато юнгата се събуди, „Слуи“ се клатушкаше разлюлявана от вълнение, което не можеше да бъде обичайният прибой. Моко побърза да се качи веднага на палубата Яхтата беше отнесена в морето!
На виковете на юнгата Гордън, Бриан, Донифан и няколко други скочиха от койките си и през люка се втурнаха навън. Напразно викаха за помощ! Не се виждаше никаква светлинка нито от града, нито от пристанището. Шхуната се намираше вече посред залива, на три мили от брега.
Най-напред, по съвет на Бриан, подкрепен от юнгата, момчетата се опитаха да вдигнат платно, за да могат чрез лавиране да се върнат в пристанището. Но тъй като платното беше твърде тежко, за да може да бъде насочвано както трябва, то само ги завлече още по-далеч под действието на западния вятър. „Слуи“ заобиколи нос Колвйл, мина пролива, който го дели от Острова на Голямата бариера, и скоро се озова далеч от Нова Зеландия.
Не ще и дума, положението беше сериозно. Бриан и другарите му не можеха вече да се надяват на помощ от сушата. В случай, че някой кораб от пристанището тръгнеше да ги търси, щяха да минат няколко часа, докато ги настигне, дори ако успее да намери шхуната в тоя непрогледен мрак. А когато се съмне, как ще забележи толкова малко корабче, залутано в открито море? И ще могат ли тези деца да се измъкнат със собствени сили от това положение? Ако вятърът не се промени, ще трябва да се откажат от мисълта да се върнат на суша.
Наистина оставаше една възможност: да ги срещне кораб, плаващ към някое от новозеландските пристанища. Ето защо, колкото и съмнителна да беше тази възможност, Моко побърза да вдигне фенер на върха на фок-мачтата. Сега трябваше само да чакат да се съмне.
Що се отнася до малките, тъй като шумът не ги събуди, решиха да ги оставят да спят. Уплахата им само би създала безредие на яхтата.
Междувременно направиха още няколко опита да обърнат „Слуи“ срещу вятъра. Но тя веднага се отклоняваше и се понасяше бързо към изток.
Изведнъж на две-три мили забелязаха светлинка. Това беше бяла светлина на върха на мачта — отличителен знак на движещ се параход. Скоро се показаха и двете други сигнални светлини — червена и зелена, а тъй като се виждаха едновременно и едната, и другата, това значеше, че параходът се насочва право към яхтата.
Напразно надаваха момчетата отчаяни викове. Грохотът на вълните, свистенето на парата, която изскачаше от изпускателните тръби на парахода, засилващият се вятър от открито море — поради всичко това гласовете им се губеха в простора.
Все пак, дори и да не можеха да ги чуят, дали матросите от вахтата няма да забележат, фенера на „Слуи“? Това беше последната надежда.
За нещастие при едно внезапно наклоняване на яхтата въжето за вдигане на платното се скъса, фенерът падна в морето и нищо вече не показваше присъствието на „Слуи“, към която параходът се носеше със скорост дванайсет мили в час.
За няколко секунди той се приближи до яхтата и щеше мигновено да я потопи, ако я бе ударил острани; но я блъсна в кърмата и разкъса само част от обшивката, без да засегне корпуса.
Изобщо ударът беше толкова слаб, че като остави „Слуи“ на произвола на приближаващата буря, параходът продължи пътя си.
Много често капитаните не си правят труда да окажат помощ на кораб, който са блъснали. Това е престъпно поведение, за което има много примери. Но в случая вероятно на борда на парахода не бяха почувствували сблъскването с такава лека яхта, която дори не забелязаха в тъмното.
Тогава малките момчета, понесеци от вятъра, сметнаха, че ги очаква гибел. Съмна се, но безкрайният простор наоколо беше пуст. В тази рядко посещавана част от Тихия океан корабите, пътуващи от Австралазия за Америка или от Америка за Австралазия, се движат по пътища, разположени по на юг или по на север. Нито един от тях не се видя от яхтата. Настъпи нощта, още по-лоша, и макар от време на време бурята да отслабваше, вятърът не преставаше да духа от запад.
Бриан и другарите му не можеха да си представят докога ще продължи това лутане. Напразно се опитваха те да маневрират така, че да върнат отново шхуната в новозеландски води. Нямаха нито познания да променят курса й, нито сили да вдигнат платната и.
При тези условия Бриан, проявявайки необикновена за годините си енергия, започна да придобива такова влияние върху другарите си, на което дори самият Донифан бе принуден да се подчини. Макар и да не успя с помощта на Моко да върне яхтата в западна посока, все пак с минималните си знания съумя да запази достатъчно способността й да плава. Той не жалеше силите си, бдеше денонощно, упорито гледаше хоризонта, за да търси там начин за спасение. Погрижи се дори да хвърли в морето няколко бутилки със запечатано в тях писмо за премеждията на „Слуи“. Ненадеждно средство, разбира се, но не искаше да го пренебрегва.