— Мила моя майчице — повтори малката Марлена и вече не можеше да вижда кулите на града, понеже заплака. Положи глава до трите парички върху гроба и закри лице с ръка.
Търговецът на коне Нириц седеше в гостната с онези, които бе поканил на сватбата — все негови сродници, както и един добър приятел — пак търговец. Лизбет, новата му жена, режеше кейка, наливаше кафе и подканяше компанията. Отвреме-навреме ставаше от мястото си и отиваше до съседната стая, където бяха децата и вдигаха весел шум.
— Току-що Роберт ми каза „мамо“, а Гертруда ме погали по ръката — разказваше тя полугласно на масата и се радваше. А търговецът на коне Августин, приятелят на Нириц, каза, че точно така трябвало.
— Да, но къде се губи Марлена? — попита Нириц. — Тя бе много привързана към първата ми жена и откак Лизбет дойде при нас, почти не я виждам вкъщи.
— А пък при нас на улица „Търнър“, две къщи по-горе — започна да разказва една от зълвите, — живее вдовица с малкото си момче и вече две години иска да се омъжи за един Липолд, много симпатичен и порядъчен човек, работи в пощата. Обаче детето просто не позволява! Щом Липолд дойде у тях на гости, то започва да плаче и крещи, докато мъжът не си отиде. Двамата са се отчаяли и не знаят вече какво да правят.
— Пони! — викна Нириц.
Малката дойде от съседната стая с голямо парче кейк в ръка.
— Повика ли Марлена?
— Повиках я. Тя кимна с глава и аз си тръгнах.
— Дали играе още при Меркови? — попита новата майка.
— Не.
— Но къде може да е тогава? В мазето? В някой обор? Или може би в сеното?
— Не, не е там.
— Но къде е тогава?
— Не искам да кажа.
— Я ела тук! — заповяда бащата. — Къде е Марлена? Искам да зная!
— Марлена е… Не, не, няма да кажа!
— Къде е?
— Марлена е… Сигурно е на гробищата. Най-често ходи там. Тя и мене заведе веднъж.
Компанията изглеждаше доста смутена. Бащата сведе глава и започна да си играе с верижката на часовника. А госпожа Августин зацъка с език.
— Добре. Отивай си в стаята! — каза бащата и малкото момиче се отдалечи.
Стана съвсем тихо. Чуваше се само как децата се смеят в съседната стая и потракват с чашите. Изведнъж новата госпожа Нириц се изправи, взе шапката си, извади големия букет карамфили от вазата и уви цветята в бяла хартия.
— Отиваш да я доведеш ли? — попита мъжът.
— Да, ще я доведа. Не ми се сърдете, но трябва да ида.
— Това е много хубаво от твоя страна, Лизбет — каза една от зълвите.
После жената излезе. А търговецът на коне Августин каза на Нириц, че само можел да му честити такава съпруга. Дано си останела такава и занапред.
Забелязаха се една друга още отдалече. И сякаш за да се защити, детето плътно се притисна към решетките. Жената, съвсем бледа, се спря пред стъпалата и трябваше да вдигне очи, за да погледне малката си заварена дъщеря в лицето.
— Няма ли да се прибереш вкъщи? — попита жената.
Марлена едва забележимо поклати глава и не каза нищо.
— Защо ми се сърдиш, дете? Какво толкова лошо има в това, че искам да помогна мъничко на шест деца, които нямат вече майка? Знам, че човек може да има само една майка и когато тя умре, остава завинаги без майка… Но човек все пак има нужда от някого, Марлена!
Жената уморено приседна върху едно от стъпалата в нозете на детето, погледна своя сватбен букет и каза:
— Вярвай ми, все пак е по-добре, ако аз съм при тебе, отколкото да няма никой… Виждаш ли, някога аз също бях малко момиче като тебе. Не си ли помисляла за това? А моят баща не се ожени повторно, когато майка ми умря.
Струва ми се, това беше още по-тъжно и аз бях по-нещастна, отколкото си ти сега.
Марлена стоеше съвсем тихо зад седналата жена и слушаше внимателно.
— Като дете съм била винаги сама. Наистина баща ми не пътуваше из Холщайн, Белгия и Дания като твоя. Защото не беше търговец на коне. Но въпреки това почти не се задържаше вкъщи. Тогава аз сама заминах за Хамбург и станах продавачка в един магазин за ръкавици. Неделен ден излизах на разходка с приятелките си, но никак не им подхождах. Те бяха по-хубави от мене и се смееха повече. Така и никой не се ожени за мене. А толкова исках да имам деца…