Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо
На Майкъл В. Корда — редактор и приятел, с любов
1
— Задръж за минутка, Роб. Струва ми се, че една от близначките плаче. Ще ти се обадя по-късно.
Деветнадесетгодишната Триш Логан остави мобилния си телефон, стана от дивана и прекоси забързано дневната. За пръв път пазеше децата на семейство Фроли — приятни хора, преместили се в града преди няколко месеца. Триш моментално се влюби в тях. Госпожа Фроли веднъж спомена, че като малка семейството й често посещавало свои приятели в Кънектикът и тя толкова харесала тукашната природа, че оттогава си мечтаела да дойде да живее в този щат.
— Миналата година, когато започнахме да си търсим къща, случайно минахме през Риджфийлд и веднага реших, че точно това е мястото за нас. Тук исках да живеем — приключи разказа си тя.
Семейството бе купило старата фермерска къща на Кънингам — истинска съборетина, която трябваше да се стегне, че и отгоре, докато бащата на Триш твърдеше, че „трябвало да се изгори, че и отгоре“. Днес — 24 март, четвъртък, беше третият рожден ден на двете абсолютно еднакви деца на семейство Фроли и Триш бе наета да помага за детското парти през деня и да остане вечерта с децата, тъй като родителите им щяха да ходят на официална вечеря в Ню Йорк.
След преживените на партито вълнения би се заклела, че и двете хлапета ще спят като заклани, мислеше си Триш, докато се качваше по стълбата, водеща към стаята на близначките. Семейство Фроли бяха изхвърлили изтъркания стар килим, който преди покриваше стъпалата от деветнадесети век, и сега те скърцаха под краката й.
Тя спря близо до горното стъпало. Лампата, която бе оставила запалена в коридора, не светеше. Вероятно беше изгорял някой бушон. Електрическата инсталация на старата къща беше изгнила, пълен боклук. Днес следобед подобна авария стана и в кухнята.
Спалнята на близначките се намираше в края на коридора. Сега оттам не се чуваше никакъв звук. Вероятно едно от децата бе проплакало в съня си, помисли Триш, като започна да напредва с предпазливи стъпки в тъмнината. Неочаквано спря. Не беше само светлината в коридора. Бе оставила вратата на стаята им отворена, така че да може да ги чуе, ако се събудят. Нощната лампа в стаята би трябвало да осветява част от пътя. А сега вратата беше затворена. Но как би могла да чуе, че някоя от тях плаче, ако вратата е била затворена?
Неочаквано я прониза страх и тя се заслуша внимателно. Какъв беше този звук? В един миг на болезнено очакване Триш го определи и осъзна: бяха леки стъпки. Почти недоловимо дишане. Остра миризма на пот. Зад гърба й имаше някой.
Опита се да извика, но от устните й се изплъзна само стенание. Понечи да хукне да бяга, но краката й не помръднаха. Нечия ръка я сграбчи за косата и дръпна главата й назад. Последното нещо, което си спомняше, беше усещането за натиск върху шията си.
Нападателят разхлаби хватката и я остави да се свлече на пода. Поздравявайки се за ефективното и безболезнено обезвреждане, той включи фенерчето си, завърза ръцете и очите й и запуши устата. Сетне насочи светлината към пода, заобиколи момичето, огледа коридора и отвори вратата към спалнята на близначките.
Тригодишните Кати и Кели лежаха на голямото двойно легло. Очите им бяха полусънени и уплашени. Дясната ръка на Кели и лявата на Кати бяха преплетени. С другите си ръце се опитваха да свалят кърпите, вързани през устата им.
Мъжът, който бе планирал отвличането, стоеше до леглото.
— Сигурен ли си, че тя не те видя, Хари? — прошепна дрезгаво той.
— Сигурен съм. Така мисля, Бърт — отвърна другият. Двамата нарочно използваха имената, които си бяха избрали за тази работа: Бърт и Хари — като героите от един популярен през шейсетте години комикс.
Бърт вдигна Кати и извика:
— Вземи другата! Завий я с одеяло! Навън е студено.
Нервно и забързано, двамата мъже слязоха по стълбите, преминаха тичешком през кухнята и поеха по алеята, без да затворят вратата зад себе си. След като влязоха в микробуса, Хари седна на пода до задната седалка, стиснал близначките в мускулестите си ръце. Бърт подкара микробуса и те излязоха от сенките на верандата.
Двадесет минути по-късно пристигнаха в бунгалото, където ги чакаше Анджи Еймс.
— Ах, колко са сладки — изчурулика тя, когато мъжете внесоха децата вътре и ги сложиха в детското креватче от болничен тип, като кошарка, което бяха приготвили за тях. С бързо и сръчно движение Анджи отвърза кърпите, с които бяха запушени устичките им, за да мълчат.