Грег Станфорд — главен финансов директор и шеф на финансовия отдел, поддържаше точно тази позиция.
— Случилото се е голяма трагедия, но ако платим, за да върнат децата на Фроли, какво ще правим, когато жената или детето на друг наш служител бъдат отвлечени? Ние сме световна компания и поне на десетина от местата, където имаме офиси, подобен род действия не са изключение.
Гейзлър знаеше, че поне петима от петнадесетте директори споделяха същата гледна точка. От друга страна, как щеше да изглежда в очите на обществото компания, току-що изплатила глоба от петстотин милиона долара, ако откаже да даде една нищожна част от тези пари, за да спаси живота на две малки момиченца?
Това беше въпросът, който бе намислил да постави ребром на масата.
Ако грешеше и седмица след плащането на парите детето на някой друг служител бъдеше отвлечено, щеше да бъде изгорен на клада, помисли си тъжно той.
На петдесет и шест години, Роб Гейзлър най-накрая бе получил работата, която искаше. Беше дребен, слаб мъж, с фини кости и трябваше да преодолява невероятните предразсъдъци, които светът на бизнеса поставяше пред хората с нисък ръст. Беше успял да се изкачи до върха, защото имаше познания и бе истински финансов гений. Бе показал на всички, че знае как да консолидира и управлява мощта на капитала. Но по пътя нагоре си бе създал безброй врагове и сега поне трима от тях седяха на масата заедно с него.
Последният директор извън града докладва, че се е включил, и автоматично всички очи се обърнаха към Гейзлър.
— Всички знаем защо сме тук, така че да не губим време — започна безцеремонно той. — Аз отлично разбирам настроенията и страховете на някои от вас, че ако предложим да платим искания откуп, ще излезе, че се подчиняваме на волята на похитителите и отстъпваме пред тях.
— Точно по този начин мислят някои от нас, Роб — спокойно го репликира Грег Станфорд. — Тази фирма вече има достатъчно лош имидж. Сътрудничеството с престъпници изобщо няма да бъде разбрано от обществото.
Гейзлър изгледа презрително колегата си, без да крие, че не го харесва. Всъщност на външен вид Станфорд беше истински красавец — телевизионна версия на корпоративен директор. На четиридесет и шест години, висок почти метър и деветдесет, необикновено красив, с пясъчноруса коса, прошарена с изсветлели от слънцето кичури, с перфектни зъби, които блестяха във вечно готовата му като за пред камери усмивка, той беше винаги безупречно облечен, маниерите му бяха очарователни дори когато пронизваше някой приятел в гръб. Бе намерил своя начин да проникне в света на големите корпорации — чрез брак. Неговата трета и настояща съпруга беше наследница на фамилия, притежаваща 10 % от акциите на компанията.
Гейзлър знаеше, че Станфорд силно желае да го измести от поста му. Бе наясно и че ако опонентът му днес успееше да надделее със своята позиция да не се плати откупът, не Станфорд, а той щеше да бъде човекът, когото медиите публично щяха да оплюят, когато компанията публично откажеше да предложи парите.
Той кимна на секретарката да включи телевизора.
— Искам всички да видите този материал — поде Гейзлър. — И се опитайте да се поставите в положението на семейство Фроли.
По негово нареждане медийният отдел бе направил видеофилм, показващ последователността на събитията при отвличането на децата: вътрешността на къщата на семейството, отчаяните молби на родителите по телевизията, обаждането до Кати Курик и последното свързване със Си Би Ес. Лентата свършваше с тънък детски гласец, който казваше: „Искаме вкъщи“, след което, на фона на покъртителния плач на близначките, се чуваше зловещото искане на похитителите.
— Повечето от хората около тази маса са родители — продължи той. — Можем поне да се опитаме да спасим децата. Възможно е да не успеем. Бихме могли да си възстановим парите, но може и да ги загубим. Ала не мога да си представя как някой от вас би могъл да е толкова безсърдечен, че да откаже да гласува да платим откупа.