Децата мигновено се прегърнаха и ревнаха.
— Мамо… Мамо… — викаха едновременно и двете.
— Шшшшт, тихо! Не се страхувайте — рече им нежно Анджи, като вдигна страничните прегради на креватчето. Те бяха прекалено високи и тъй като бе дребна на ръст, не можеше да се пресегне над тях, затова пъхна ръцете си през пръчките и започна да ги гали по тъмнорусите къдрици. — Всичко е наред, всичко е наред — започна да тананика напевно тя. — Хайде да спинкате. На-ни-на! Кати, Кели, заспивайте! Мона ще се погрижи за вас. Мона ви обича.
Мона беше името, което й бяха наредили да използва пред близначките.
— Не ми харесва туй име — оплака се тя, когато го чу за пръв път. — Защо трябва да съм Мона?
— Защото звучи почти като мама. Пък и когато приберем парите и родителите си вземат децата, не искаме малките да им кажат: „Една жена на име Анджи се грижеше за нас“. А другата причина да изберем това име е, че ти непрекъснато мрънкаш — отвърна троснато мъжът на име Бърт.
— Успокой ги — нареди й сега той. — Вдигат прекалено много шум.
— Няма страшно, Бърт. Никой не може да ги чуе — увери го Хари.
Той е прав, помисли си Лукас Ул. Това беше истинското му име. Една от причините след дълго и внимателно обмисляне да покани Клинт Даунс — партньора му, с псевдоним Хари — да се присъедини към замислената работа бе, че девет месеца от годината Клинт прекарваше като пазач в бунгалото на територията на голф клуба „Данбъри“. Цяла зима, от Деня на труда до 31 май, клубът беше затворен и никой не идваше насам. Бунгалото дори не се виждаше от сервизния път, по който Клинт влизаше на територията на „Данбъри“, освен това за отваряне на портала трябваше да се набира код.
Беше идеалното място да се скрият децата, а фактът, че приятелката на Клинт — Анджи, често работеше като бавачка, допълни картинката.
— Те ще спрат да плачат — успокои го тя. — Познавам бебетата. Скоро ще заспят отново. — Тя продължи да ги гали по гръбчетата и да им пее: „Две малки момиченца в синьо, момко, две малки момиченца в синьо…“.
Лукас изруга под нос, докато се провираше в тясното пространство между кошарката и двойното легло, и излезе от спалнята. Мина през всекидневната и отиде в кухнята. Едва тогава двамата с Клинт свалиха якетата с качулки и ръкавиците. Пълната бутилка скоч и двете празни чаши, които си бяха приготвили като награда за успеха на начинанието си, стояха на масата пред тях.
Мъжете седнаха един срещу друг, като се наблюдаваха мълчаливо. Докато гледаше с едва прикрита погнуса своя помощник в отвличането, Лукас за пореден път си помисли, че двамата не можеше да бъдат по-различни по темперамент и външен вид. Без да е прекалено чувствителен към собствената си външност, той понякога се гледаше с очите на страничен наблюдател и се описваше така: около петдесетгодишен, мършав, среден на ръст, с оредяваща коса, тясно лице, близко разположени очи. Лукас бе шофьор на лимузина под наем и знаеше, че е усъвършенствал външния си вид на сервилен и винаги готов да услужи работяга, роля, в която се превъплъщаваше винаги когато облечеше своята черна шофьорска униформа.
Беше срещнал Клинт в затвора и от години работеше съвместно с него в серия кражби. Досега не бяха ги хващали, защото Лукас внимаваше. Не вършеха престъпления в Кънектикът, тъй като Лукас смяташе, че човек не бива да цапа собственото си гнездо. Но тази работа, въпреки огромния риск, беше прекалено мащабна, за да я отхвърли, и той бе нарушил правилото си. Така че сега седеше и наблюдаваше как Клинт отваря бутилката скоч и пълни чашите до ръба.
— Да пием за следващата седмица, когато ще сме на борда на яхта в Сент Китс1 с пълни джобове! — рече той. Очите му шареха по лицето на Лукас с усмивка, излъчваща надежда. Лукас отвърна на погледа, преценявайки още веднъж своя партньор. Той бе на четиридесет и няколко години и определено беше излязъл от добрата физическа форма. Двайсетте излишни килограма върху набитата му фигура го караха да се поти обилно, дори и в мартенска нощ като тази, по-студена от обичайното. Едрият гръден кош и огромните му ръце изглеждаха неуместни и не съответстваха на херувимското му лице и дългата конска опашка, която си бе пуснал, защото Анджи — дългогодишната му приятелка, носеше такава.
А пък тя — мършава като клон на изсъхнало дърво, помисли си презрително Лукас. Ужасна кожа. Мазна коса. Също като Клинт, винаги изглеждаше немарлива, запусната, облечена неизменно с износена тениска и изтъркани джинси. Единственото й качество според него беше опитът й като детегледачка. Нищо не биваше да се случи на нито едно от тези деца, преди откупът да бъде платен и малката им групичка да изчезне. Сега Лукас си напомни, че Анджи имаше и още едно добро качество. Беше алчна. Искаше да има пари. Мечтаеше да живее на яхта на Карибите.