— Бърт, обажда се Пайд Пайпър. Тръгвай веднага през пасажа! Торбите вече са оставени в контейнера!
Лукас свали шофьорската си шапка и нахлузи яке с качулка срещу дъжда и тъмни очила, които почти скриха лицето му. Изскочи от колата, отвори големия си чадър и последва Клинт, облечен също като него. Дъждът все още се сипеше като из ведро и Лукас бе убеден, че малкото минувачи едва ли биха им обърнали внимание. Всеки бързаше, зает с мислите си и свил глава под чадъра си.
Надникна изпод чадъра и видя Франклин Бейли да се качва в колата. Нарочно изостана и леко отстъпи, когато Клинт грабна двете торби с вратовръзките и затича назад по тротоара към пасажа. Лукас изчака колата на Бейли да потегли. Искаше да бъде сигурен, че няма да го видят, преди да се присъедини към Клинт и да вземе едната торба от ръцете му.
За няколко секунди двамата стигнаха обратно на Петдесет и шеста улица. Клинт натисна бутона за багажника на крадената тойота, но той не се отвори. Като изруга през зъби, се помъчи да отвори задната врата откъм тротоара, но и тя не поддаде.
Лукас съобрази, че разполагат само с няколко секунди преди появата на ФБР. Бързо отвори багажника на своята лимузина.
— Сложи ги тук! Веднага! — излая, докато хвърляше обезумял поглед към коридора на пасажа и улицата. Малкото хора, които ги бяха видели да тичат, вече бяха изчезнали.
Когато агентите на ФБР се появиха от двете страни на сградата, той отново седеше на мястото на шофьора. Якето му бе навито на руло и пъхнато под предната седалка, униформената му шапка бе отново на главата. Нервите му бяха опънати до скъсване, сърцето му правеше салтомортале, но държането му беше спокойно, когато отговори на рязкото почукване по стъклото.
— Какво има? — попита.
— Видяхте ли един мъж да носи или влачи торби за смет и да излиза от пасажа преди не повече от минута? — попита строго агент Самърс.
— Да. Бяха паркирали точно тук. — Лукас уверено посочи мястото, което Клинт току-що бе освободил.
— Те? Имате предвид, че са били двама?
— Да. Единият беше як и набит, другият висок, тънък. Не видях лицата им.
Самърс не бе успял да проследи оставянето на парите върху купчината с боклук, защото колата им бе задържана от светофар на Шесто авеню. Пристигнаха навреме само за да зърнат как колата на „Ексел“ се отдалечава от тротоара пред оптичния магазин. Тъй като нямаше и следа от куфарите върху купчината боклук, продължиха следенето по Пето авеню.
Разбраха за грешката си чак след обаждането на друг агент. Тогава оставиха колата и се затичаха обратно. Минувач, спрял се да говори по мобилния си телефон, потвърди, че е видял в пасажа едър, як мъжага да влачи две торби за смет от купчината с боклук. Насочиха се натам и откриха лимузината на Бейли и шофьора му да го чакат.
— Опишете ми колата — нареди Самърс.
— Тъмносиня или черна. Последен модел лексъс с четири врати.
— Двамата мъже влязоха в нея, така ли?
— Да, сър.
Ръцете му бяха лепкави и влажни, но Лукас успя да отговори на въпросите с погребалния тържествен тон, който използваше при разговорите си с Франклин Бейли. През следващите няколко минути, все още нервен, но вътрешно леко развеселен, той наблюдаваше как улицата се изпълни с агенти. В момента сигурно всяко ченге в Ню Йорк търсеше тъмен лексъс, помисли си. Колата, която Клинт бе откраднал, беше доста стара черна тойота.
Минаха няколко минути и колата на „Ексел“ спря зад неговата. Бейли, вече почти на ръба на припадъка, влезе с помощ в лимузината. Придружен от двама агенти и последван от останалите, Лукас подкара към Риджфийлд, слушайки как разпитват Бейли за инструкциите на Пайд Пайпър. Остана доволен, когато Бейли каза:
— Помолих Лукас да не се отдалечава от Калъмбъс Съркъл. Към десет часа бях инструктиран да му наредя да ме чака тук, на това място. Последното нареждане да се срещна с него получих, когато тръгнахме на изток, след като изхвърлих торбите с парите. Пайд Пайпър каза, че не искал да се измокря.
В дванадесет и четвърт Лукас спря лимузината пред дома на Фроли. Единият агент придружи Бейли вътре. Другият остана да благодари на Лукас. Каза му, че е бил изключително полезен за операцията. Все още с парите от откупа в багажника на собствената си лимузина, Лукас отиде до гаража, прехвърли торбите в старата си кола и подкара към бунгалото, където го очакваха ликуващият Клинт и странно тихата и спокойна Анджи.
33
Откупът беше платен, но агентите бяха загубили следите на двамата мъже, взели парите. Оставаше им само да чакат. Стийл, Маргарет и доктор Харис седяха мълчаливо и се молеха телефонът да звънне или някой, например съсед, да дойде и да каже: „Току-що ми се обадиха с молба да ви съобщя къде са децата“. Но никой не се обаждаше. Цареше ужасна, потискаща тишина. Хаотични, несвързани мисли се блъскаха в главата на Маргарет.