„Къде ли ще ги оставят?“ — измъчваше се тя. Може би в някоя празна къща? Невъзможно бе да ги заведат на публично място, като станция на метро, влак или спирка на автобус, без да бъдат забелязани. Близначките правеха впечатление, обикновено хората ги заглеждаха. Нейните две малки момиченца в синьо. Нали така ги кръстиха вестниците.
Сините кадифени роклички…
Ами ако похитителите не се обадят повече? Те си получиха парите. Може вече да са заминали, може да са напуснали страната…
Чакането не изглежда толкова дълго, след като е свършило.
Сините кадифени роклички…
34
— Кралят седеше в хазната и броеше парите си — изкикоти се Клинт. — Не мога да повярвам, че си закарал мангизите до къщата, докато агентите на ФБР са се возели в колата ти.
Купчините банкноти бяха на пода в дневната на бунгалото, повечето петдесетачки, останалите двайсетачки. Както бе наредено, банкнотите не бяха нови. Една бърза проверка напосоки показа, че номерата им не са последователни.
— Ами повярвай — отвърна Лукас. — Започни да прехвърляш твоята половина в едната от торбите. Аз ще взема моята в другата. — Дори и сега, макар парите да бяха пред него, не го оставяше на мира предчувствието, че нещо ще се обърка. Този празноглавец Клинт беше толкова задръстен и тъп, че едва не бе провалил операцията. Не беше си направил труда да провери дали багажникът на откраднатата кола се отваря. „Ако не бях там с лимузината, щяха да го хванат по бели гащи“, мислеше си с презрение Лукас. Сега очакваха обаждането на Пайд Пайпър, който да им даде наставления къде да оставят децата.
Където и да бе, щяха да го изиграят все едно Анджи иска да спрат, за да им купи сладолед. Беше доволен и в известен смисъл по-спокоен, че посред нощ със сигурност нямаше да намерят отворена сладкарница. Въпреки това имаше чувството, че вътрешностите му са сплетени на възел. Защо Пайд Пайпър не се обаждаше?
В три и пет сутринта острото иззвъняване на телефона в бунгалото ги накара да подскочат. Анджи изтича да вдигне, като си мърмореше:
— Дано не е онзи тъпанар Гас.
Беше Пайд Пайпър.
— Дай ми Бърт — нареди рязко той.
— Момент — отвърна нервно тя.
Лукас прекоси стаята и взе слушалката.
— Вече се чудех кога ще се обадиш — излая той.
— Не се държиш като човек, сдобил се с милион долара. Слушай ме внимателно. Ще отидете с откраднатата кола до паркинга на „Ла Кантина“ — ресторант на пътя Соу Мил Ривър Паркуей в Елмсфорд. Ресторантът е близо до входа на мемориала „Грейт Хангър“ в парка. Затворен е от много години.
— Знам къде е.
— Тогава сигурно си наясно, че паркингът е зад сградата и не се вижда от пътя. Хари и Мона с децата ще те следват с микробуса. Като стигнете, преместете децата в откраднатата кола и ги затворете в нея. После се върнете в бунгалото с микробуса. Ще се обадя в пет часа, за да проверя дали сте изпълнили инструкциите ми. Тогава ще предприема последната стъпка. А после никой от вас няма да ме чуе повече.
В три и петнадесет те тръгнаха на път. Седнал зад волана на откраднатата кола, Лукас наблюдаваше как Анджи и Клинт пренасят спящите деца. Ако спукат гума с тази стара таратайка, ако попаднат на пътен патрул и им направят проверка, ако някой пиян ги блъсне… Всички възможни инциденти и нещастия минаха през главата му, докато палеше мотора, след което с тревога забеляза, че има по-малко от четвърт резервоар с бензин.
„Достатъчно е, трябва да ми стигне“, опита да се успокои Лукас.
Дъждът все още валеше, но не толкова силно както по-рано. Лукас реши да приеме това като добър знак. Докато караше през Данбъри на запад, се замисли за ресторанта „Ла Кантина“. Преди много години бе спрял там да вечеря след един забележително успешен удар в Ларчмънт. Семейството беше в задния двор при басейна и той се промъкна през отключената врата и се качи право в спалнята на родителите. И това ако не беше късмет! Съпругата на големия хотелски бос бе оставила сейфа отворен. Не незаключен, а направо отворен. След като задигна бижутата, прекара три седмици във Вегас, спомняше си Лукас. Загуби повечето от парите, но пък си прекара страхотно!