С този половин милион смяташе да се отнесе по-внимателно. Никакъв хазарт. На всяка цена трябваше да избяга. Не искаше да прекара остатъка от живота си в затворническа килия. Това беше най-главната му грижа. Не възнамеряваше да е наоколо, когато Анджи привлече вниманието, като започне да харчи без мярка в някой търговски център.
Взе завоя и се качи на Соу Мил Ривър Паркуей. След десет минути щеше да стигне до мястото. По шосето нямаше движение. Кръвта му застина, когато забеляза колата на щатския патрул. Веднага хвърли поглед на спидометъра — караше с шейсет в зоната с ограничение до петдесет и пет. Значи нямаше страшно. Намираше се в дясната лента, без да лъкатуши и криволичи. Клинт бе далеч зад него, никой не можеше да заподозре, че го следва.
Полицейският патрул слезе от шосето на следващия изход. Още по-добре, помисли си Лукас и навлажни устните си с език. След по-малко от пет минути. Четири. Три. Две.
Остарялата постройка на „Ла Кантина“ се появи от дясната му страна. В нито една от лентите на Соу Мил Ривър Паркуей не се движеше кола. Лукас изгаси фаровете, зави вдясно и като мина покрай ресторанта, отиде на паркинга отзад. Изгаси мотора и зачака. Звукът на приближаваща кола му подсказа, че последната фаза от плана скоро ще бъде завършена.
35
— Да се преброят един милион долара на ръка, отнема много време — рече Уолтър Карлсън.
— Парите бяха предадени малко след десет — възрази Стийл. — Вече минаха четири часа.
Погледна към Маргарет, но тя не отвори очи.
Беше се свила на дивана, главата й лежеше в скута му. От време на време равното й дишане му подсказваше, че се унася, но почти мигновено въздъхваше и бързо се стряскаше.
Доктор Харис седеше в люлеещия се стол, ръцете й бяха скръстени в скута. Нито в позата, нито в изражението й имаше следа от умора. На Карлсън му се стори, че тя сигурно изглежда по същия начин, когато бди до някое много болно детенце. Овладяна, уверена, с успокояващо присъствие, помисли си той. Точно каквото е необходимо за пациентите и близките им.
Въпреки че се опитваше да говори спокойно, Карлсън знаеше, че с всяка изминала минута вероятността похитителят да не се обади се увеличава. Пайд Пайпър бе казал, че ще се обади малко след полунощ, за да каже къде да търсят близначките. Стийл беше прав. Бяха взели парите преди часове. Целият опит, който имаше, го навеждаше на мисълта, че момиченцата вече са мъртви.
Франклин Бейли бе чул гласовете им във вторник, разсъждаваше той. Това означаваше, че преди ден и половина са били живи, защото са му казали, че са видели родителите си по телевизията. Но подобно заключение бе допустимо, ако историята на Бейли бе вярна.
С минаването на часовете в главата на Карлсън се оформи подозрение. Усещаше тревожно чувство да свива стомаха му, а то му бе служило добре през всичките двадесет години служба в Бюрото. Подозрението му подсказваше да провери Лукас Ул — вездесъщия шофьор, който много удобно се бе оказал точно на мястото, откъдето е могъл да види как похитителите носят парите, и после да даде описание на колата, с която според него били изчезнали.
Калсън допускаше, че твърдението на Бейли може и да беше истина — че докато пътувал в колата на „Ексел“, получил инструкции от Пайд Пайпър да нареди на Лукас къде да го чака, и че е предал тези инструкции на шофьора. Но една настойчива и упорита мисъл не го оставяше на мира — ами ако Бейли ги разиграва и ги прави на глупаци.
Ангъс Самърс — агентът от ФБР, отговарящ за групата в Ню Йорк, беше отпътувал от мястото на предаването на парите с Бейли и потвърди, че той и шофьорът казват истината. Въпреки това Карлсън смяташе да се обади на Конър Райън — специален агент в Ню Хевън и настоящ негов шеф. Райън беше в кабинета си със своите момчета, готов да действа, ако получеха съобщение, че близначките са оставени в северната част на Кънектикът. Той можеше веднага да започне да разследва Лукас.
Маргарет бавно се протегна. Прибра назад косата си с толкова уморен жест, та агентът си помисли, че усилието да вдигне ръката си е било почти непоносимо за нея.
— Когато говорихте с Пайд Пайпър, той не ви ли каза, че ще се обади около полунощ? — попита тя.
Нямаше какво друго да й отговори, освен да каже истината.
— Да. Точно така каза.
36
Клинт знаеше, че са близо до ресторанта „Ла Кантина“, и се тревожеше да не го подмине. С присвити очи тревожно оглеждаше дясната страна на шосето. Забеляза патрулната кола и намали скоростта, да не би ченгетата да си помислят, че следва Лукас. Сега съучастникът му бе далеч напред.