Робинсън Гейзлър знаеше мнението на голям брой вестници, че заплащането на откупа означава да играят по свирката на похитителите и че по този начин всеки човек ставаше беззащитен и потенциална жертва на престъпниците.
Филмът „Откуп“ с Глен Форд, в който бащата седи в телевизионното студио пред маса, отрупана с пачки банкноти, и предупреждава похитителите, че няма да плати откупа, а ще използва парите, за да ги хване, беше завъртян по много телевизионни канали.
Този филм имаше щастлив край — детето бе освободено живо и здраво. Дали и тази история щеше да завърши щастливо?
В пет сутринта Гейзлър отиде в личната си баня, изкъпа се и се обръсна, като смени дрехите си. Помнеше, че покойният Бенет Гърт, когото винаги с радост бе гледал на екрана на телевизора, винаги изглеждаше като изваден от кутийка. Гърт често носеше вратовръзка във формата на фльонга. „Дали щеше да е прекалено, ако и той си сложи панделка, когато го снимат с близначките?“ — зачуди се Гейзлър.
Навярно. Но една червена вратовръзка със сигурност вдъхва оптимизъм, създава чувство за победа. Затова извади такава от гардероба си.
Върна се на бюрото и повтори речта си, която щеше да произнесе пред медиите.
„Плащането на откупа може да изглежда на някои хора като сътрудничество с престъпниците. Говорете с който и да е агент на ФБР и той ще ви каже, че първата им задача е да върнат жертвите живи и здрави. Едва след това започват безжалостно да преследват престъпниците. Урокът, който тези престъпници ще получат, е не че ще приберат парите, а че няма да имат възможността да ги изхарчат.“
Ха сега, нека Грег Станфорд да каже нещо, помисли си с тънка усмивка той.
38
— Най-напред трябва да се отървем от колата му — рече делово Анджи, докато пътуваха към Данбъри. — Прибираме неговите мангизи от багажника, сетне ти я паркираш пред апартамента му. Ще бъда зад теб.
— Няма да успеем да се справим, Анджи! Не можеш непрекъснато да криеш детето.
— О, мога, и още как!
— Все някой ще направи връзка между Лукас и нас. По отпечатъците ще открият, че истинският Лукас Ул е мъртъв от двадесет години, а името на този е Джими Нелсън. Ще разберат, че е бил в пандиза. А аз бях в една килия с него.
— Но твоето истинско име не е Клинт Даунс. Кой друг знае това? Никой. Единственият път, когато ти и Лукас бяхте заедно, бе когато се срещнахте, за да свършите тази работа. А той е идвал в дома ни само през последните няколко седмици, и то винаги нощем.
— Дойде вчера следобед, когато взе кашона с всички онези боклуци.
— Дори ако някой е видял колата му на сервизния път към клуба, да не мислиш, че си е казал: „Виж ти, това сигурно е Лукас със стария си кафяв форд, който прилича на всеки друг стар кафяв форд по пътищата?“. Щеше да е различно, ако беше дошъл с лимузината. Тогава можеше да го разпознаят. Знаем, че никога не ти се е обаждал по специалния телефон, а сега той е у мен.
— Все пак мисля…
— Аз пък мисля, че имаме един милион, аз си получих бебето, а онова влечуго, което винаги се отнасяше към нас като че ли сме второкласни боклуци, сега е с дупка в главата. Така че млъкни!
В пет и пет специалният телефон, който Пайд Пайпър бе дал на Лукас, започна да звъни. Те тъкмо бяха спрели на алеята, водеща към бунгалото. Клинт го погледна.
— Какво ще му кажеш?
— Няма да отговаряме — отвърна с лукава усмивка Анджи. — Нека си мисли, че все още сме на магистралата и може би някое ченге ни разпитва. Ще напълни гащите от страх! — Тя му подхвърли ключовете. — Дръж. Хайде да се отървем от колата.
В пет и двадесет Клинт паркира колата на Лукас пред железарския магазин. През пердето на прозореца на втория етаж се процеждаше слаба светлина. Лукас бе оставил лампите да светят.
Клинт излезе от колата и се върна в микробуса. Херувимското му лице бе обсипано с капчици пот. Той седна зад волана. Мобилният телефон започна да звъни отново.
— Сигурно вече е полудял от тревога — разкикоти се злобно Анджи. — Да си вървим вкъщи. Моето бебе отново се събуди.
— Мамо, мамо! — Кати се размърда и протегна ръчичка.
— Опитва се да докосне сестричката си — каза Анджи. — Не е ли много мило? — Тя понечи да преплете собствените си пръсти с тези на Кати, но детето се отдръпна.
— Искам Кели! Искам си моята Кели — рече то, гласът му беше дрезгав, но съвсем ясен. — Не искам Мона. Искам Кели.
Докато включваше мотора, Клинт погледна тревожно Анджи. Тя не обичаше отхвърлянето, всъщност не можеше да го понася. Нямаше да мине и седмица и щеше да й писне от детето. И какво щяха да правят тогава? Сега действаше необмислено и импулсивно. Но вече на няколко пъти се бе сблъсквал с проявите на лошия й характер. Снощи го видя отново. Най-умното беше да се спасява, мислеше си Клинт. Далеч от тази жена, далеч от този град, далеч и от Кънектикът.