Улицата беше пуста. Опитвайки да не се издаде колко е уплашен, Клинт караше с изключени фарове, докато стигнаха шосе 7. Едва след като минаха през сервизната врата на клуба, успя да си поеме по-спокойно дъх.
— След като ме оставиш, прибери микробуса в гаража — нареди му Анджи. — В случай че онова пиянде Гас реши да мине оттук на сутринта, така ще изглежда, все едно че те няма.
— Той никога не идва тук — защити го Клинт, макар да знаеше, че протестът му е излишен.
— Снощи се обади, нали? Умира да се събере със старото си приятелче. — Анджи не добави, че макар да беше пиян, Гас може би беше чул двете момиченца да викат.
Кати отново се разплака:
— Кели… Кели…
Клинт спря пред предната врата на бунгалото и побърза да я отвори. С Кати на ръце Анджи влезе вътре, отиде направо в спалнята и остави детето в кошарката.
— Заспивай веднага, кукличке — нареди тя, загаси лампите и излезе.
Клинт все още стоеше на вратата.
— Какво дремеш? Казах ти да скриеш микробуса в гаража! — развика се Анджи.
В този миг специалният телефон зазвъня. Този път го взе Анджи.
— Здравейте, господин Пайд Пайпър — рече тя и се заслуша. — Знаем, че Лукас не отговаря на мобилния си телефон. На пътя имаше катастрофа и беше пълно с ченгета. Нали знаете, има закон да не се говори по мобилен телефон, докато се шофира. Всичко мина добре. Лукас имаше лошо предчувствие, че ченгетата може да решат да го разпитат отново, и не желаеше да носи това нещо със себе си. Да. Да. Всичко мина съвсем гладко. Обадете се и кажете откъде да приберат „двете момиченца в синьо“. Надявам се никога повече да не се чуем. Желая ви късмет. Всичко хубаво.
39
В пет и четиридесет и пет в четвъртък сутринта дежурният телефон в католическата църква „Света Дева Мария“ в Риджфийлд зазвъня.
— Аз съм отчаян. Трябва да говоря със свещеника — произнесе един пресипнал глас.
Рита Шлес, телефонната операторка, която се обади, беше сигурна, че човекът се опитва да преправи гласа си. О, не! Не пак същото! Миналата година някакъв нахакан ученик от горните класове бе помолил да говори със свещеника, твърдейки, че в къщата му се е случило ужасно произшествие. А когато събуди монсеньор Ромни в четири сутринта и той взе телефона, хлапето, под акомпанимента на мощен смях, бе заявило: „Умираме, отче! Свърши ни се бирата“.
Това обаждане обаче не бе същото. Този не изглеждаше пийнал, реши Рита.
— Ранен ли сте? Да не сте болен? — попита живо тя.
— Свържете ме веднага. Въпросът е на живот и смърт.
— Останете на линията, сър — рече Рита. Не му вярваше нито за миг, но нямаше друг избор. Неохотно позвъни на седемдесет и пет годишния монсеньор Ромни, който й бе наредил да му докладва незабавно, когато има среднощни обаждания.
— Страдам от безсъние, Рита — беше й обяснил свещеникът. — Обади се първо на мен.
— Не мисля, че този човек е искрен — обясни му сега. — Кълна се, че се опитва да преправи гласа си.
— Скоро ще разберем това — отвърна преподобният монсеньор Джоузеф Ромни и като се надигна, спусна краката си от леглото. Несъзнателно разтърка дясното си коляно, което винаги го наболяваше, когато променеше положението на тялото си. После посегна към очилата си и чу прещракването. Разговорът бе прехвърлен към него.
— Монсеньор Ромни на телефона — рече той. — С какво мога да ви помогна?
— Монсеньор, сигурно сте чули за двете близначки, които бяха отвлечени?
— Да, разбира се. Семейство Фроли се присъединиха към нашето паство. Всеки ден отслужваме литургия за тяхното успешно завръщане. — Рита е права, помисли си той. Човекът се опитваше да преправи гласа си.
— Кати и Кели са в безопасност. Могат да бъдат намерени в една заключена кола зад стария ресторант „Ла Кантина“ на северната страна на Соу Мил Ривър Паркуей, близо до Елмсфорд.
Джоузеф Ромни усети как сърцето му подскочи.
— Това някаква шега ли е? — попита строго той.
— Не е шега, монсеньор Ромни. Аз съм Пайд Пайпър. Откупът беше платен и аз избрах вие да предадете съобщението на семейство Фроли. Северната част на Соу Мил, зад стария ресторант „Ла Кантина“, близо до Елмсфорд. Запомнихте ли?