Преди да каже на секретарката си да покани агентите да влязат, Бонд отиде бързо в личната си баня и се огледа в голямото огледало, монтирано на вътрешната страна на вратата. След като постъпи в компанията преди двадесет и пет години, първата сума, която изхарчи, беше за лазерна терапия, благодарение на която се отърва от следите от акне, години наред мъчили го безкрайно. В съзнанието му белезите бяха все още там, както и подобните на бухалски очи очила, които носеше, за да коригира ленивия си очен мускул. Сега очилата бяха заместени от контактни лещи, които осигуряваха добро зрение за светлите му очи. Бе благодарен на природата за буйната грива, с която го бе надарила, но се чудеше дали да не я боядиса. Преждевременното побеляване бе наследство от майчиния му род и на четиридесет и осем години косата му бе по-скоро бяла, отколкото сива.
Консервативните костюми, купени от „Пол Стюарт“ на Медисън Авеню, замениха подарените или купени втора ръка дрехи от детството, но все пак му бе необходим един поглед в огледалото, за да го увери, че никакво петно не се е настанило по яката или вратовръзката му.
Никога нямаше да забрави началото на кариерата си във фирмата. Веднъж в присъствието на генералния директор бе използвал вилица, за да отвори една стрида. Стридата падна от вилицата, плъзна се по сакото му и остави следа от коктейлен сос. Същата вечер, изгарящ от срам, Норман си купи книга за етикета и пълен комплект прибори за маса, след което дни наред се упражняваше как да седи на официална вечеря и да използва правилния нож, вилица или лъжица.
Сега огледалото го увери, че изглежда добре. Прилични черти. Отлична прическа. Снежнобяла риза. Синя вратовръзка. Никакви бижута. През ума му като проблясък на мълния се стрелна видението как хвърля брачната си халка върху релсите в метрото, преди да премине пристигащият влак. Бяха минали години, а той все още не бе сигурен дали гневът или тъгата бяха предизвикали тази реакция. Каза си, че сега това няма значение.
Върна се зад бюрото си и позвъни на секретарката да покани агентите от ФБР. С първия — Ангъс Самърс, се беше запознал още в сряда. Вторият — слаба жена на около тридесет години, му бе представена като агент Рутан Скатуро. Знаеше, че и други агенти обикалят из сградата и задават въпроси. Норман Бонд поздрави посетителите си с кимване на глава. В знак на любезност се надигна леко, но бързо седна обратно. Лицето му бе безстрастно.
— Господин Бонд — започна Самърс, — вашият главен финансов директор Грег Станфорд направи доста силно изказване вчера пред медиите. Съгласен ли сте с него?
Бонд вдигна едната си вежда — трик, който бе упражнявал много време, за да го овладее до съвършенство.
— Както знаете, агент Самърс, бордът на директорите гласува единодушно да се плати откупът. За разлика от моя виден колега аз вярвах, че този жест е правилен. Фактът, че едната близначка е мъртва, е ужасна трагедия, но пък другото момиченце е останало живо вероятно заради плащането на откупа. Нали в предсмъртното си писмо самоубиецът — онзи шофьор на лимузина, пише, че не е имал намерение да убие детето?
— Да, така е. Значи не подкрепяте позицията на господин Станфорд?
— Никога не съм бил съгласен с него. Позволете да го кажа по друг начин — Станфорд е главен финансов директор само защото семейството на жена му притежава десет процента от акциите на фирмата. Той си дава сметка, че всички ние го смятаме за човек без особена тежест. Кой знае защо си е внушил, че като заеме позиция, противоположна на гледната точка на сегашния директор на борда Робинсън Гейзлър, ще впечатли останалите. Известно ми е, че се стреми отчаяно към мястото му. Направо ламти за него. В случая с плащането на откупа просто се възползва от възможността да се представи като мъдрец след трагедията.
— А вие стремите ли се към поста шеф на борда на директорите, господин Бонд? — попита агент Статуро.
— Надявам се някой ден да обсъдят кандидатурата ми. Но в момента, след неприятния катаклизъм, който преживяхме миналата година, и тежката глоба, която фирмата плати, мисля, че е далеч по-добре настоящият борд да бъде единен пред акционерите ни. Убеден съм също, че Станфорд не прави голяма услуга на компанията, като атакува публично господин Гейзлър.
— Хайде да поговорим за нещо друго, господин Бонд — предложи Ангъс Самърс. — Защо наехте на работа Стийл Фроли?