Маргарет протегна ръката си.
— Стийл, дай ми ключовете от колата.
— Маргарет…
— Знам какво правя. Остани с Кели. Не я изпускай от очи нито за миг. И запиши всичко, което каже, моля те.
— Къде отиваш?
— До магазина на шосе 7, откъдето купих рокличките им за тържеството. Трябва да говоря с продавачката.
— Защо не й се обадиш по телефона?
Маргарет се опита да си поеме дълбоко въздух.
— Стийл, просто ми дай ключовете! Добре съм. Няма да се бавя.
— В края на улицата все още стои един микробус от медиите. Ще те последват.
— Ще ги заблудя. Няма и да разберат, че съм аз. Моля те, дай ми ключовете!
Кели внезапно се завъртя и сграбчи крака на баща си.
— Съжалявам — изплака тя. — Съжалявам. Няма вече!
Стийл я вдигна и я залюля на ръце.
— Спокойно, Кели. Всичко е наред.
Детето стискаше юмручета. Майка й вдигна ръкава на блузката и видя как ръката й започна да почервенява почти на същите места, където имаше черно-сини петна, когато се върна вкъщи.
Устата на Маргарет пресъхна.
— Ето, виж! Онази жена току-що ощипа Кати — прошепна тя. — Знам, че е така. О, боже, Стийл, не разбираш ли? Дай ми ключовете.
Той неохотно извади връзката от джоба си, тя я грабна от ръката му и изтича навън. След петнадесет минути вече бе в магазина „Абис“ на шосе 7.
Вътре имаше десетина клиентки. Маргарет обиколи щандовете, търсейки продавачката, която я бе обслужила. Тъй като не я видя, попита за нея касиерката, която пък я упъти към управителя.
— О, сигурно имате предвид Лайла Джаксън — рече управителката, когато Маргарет й описа младата жена. — Днес има свободен ден и знам, че е с майка си в Ню Йорк на вечеря и театър. Всяка друга наша служителка ще бъде очарована да ви помогне.
— Лайла има ли мобилен телефон? — прекъсна я Маргарет.
— Да, но не мога да ви го дам. — Управителката — жена на около шейсет години с изрусена до бяло коса, неочаквано стана по-официална и по-сдържана. — Ако имате някакво оплакване, можете да говорите направо с мен. Аз съм Джоан Хауел и отговарям за работата тук.
— Нямам никакво оплакване. Когато миналата седмица бях тук, Лайла Джаксън ми спомена за някаква жена, която искала да купи дрешки за близначета, а не знаела размера им. За тази жена искам да поговоря с нея.
Хауел поклати глава.
— Не мога да ви дам номера на Лайла — повтори. — Тя ще бъде утре на работа в десет. Можете да дойдете пак — и с извинителна усмивка й обърна гръб.
Маргарет я хвана за ръката.
— Вие не разбирате! — повиши глас тя. — Моето момиченце го няма! Но то е живо! Трябва да го намеря. Трябва да го намеря, преди да е станало късно!
Другите клиентки наоколо се вторачиха в нея. Никакви сцени, напомни си Маргарет. Ще я помислят за луда.
— Извинете — продума, като пусна ръкава на Хауел. — Кога казахте, че ще дойде утре Лайла?
— В десет часа. — Този път Джоан Хауел я гледаше със съчувствие и симпатия. — Вие сте госпожа Фроли, нали? Лайла ми каза, че сте купили от нашия магазин рокличките за рождения ден на близначките. Съжалявам за Кати. Простете ми, че не ви познах. Ще ви дам номера на Лайла, но едва ли ще носи мобилния си телефон в театъра, или пък ще го изключи там. Заповядайте в кабинета ми.
До Маргарет достигна шепотът на останалите посетителки, станали свидетели на избухването й:
— Това е Маргарет Фроли. Майката на отвлечените близначета…
Връхлетя я скръб, потопи я в отчаяние, и за да не рухне, тя изтича навън. Запали мотора и натисна газта. Не знаеше накъде да се отправи, затова подкара по първия изпречил се път. По-късно установи, че е излязла на шосе 1–95 север и се насочва към Род Айлънд. На първата табела за Кейп Код спря да зареди с бензин и едва тогава осъзна колко далеч е стигнала. Обърна по 1–95 юг и кара, докато видя обозначение за шосе 7, сетне пое по него, с идеята да намери летище „Данбъри“. Най-накрая стигна до него и паркира близо до входа.
Той е носил тялото й в кашон, мислеше си Маргарет. Вместо в ковчег. Качил я е на самолета и е полетял над океана, сетне е отворил вратата или прозореца и е хвърлил тялото на нейното хубаво момиченце. Падането трябва да е продължило дълго. Дали кашонът се е разкъсал? Дали Кати е паднала от него във водата? О, сега водата е толкова студена!
„Не мисли за това — напомни си тя. — Мисли колко много обичаше тя да си играе сред вълните.“