Анджи започна да пее някаква песен за Кейп Код. Не знаеше всички думи, така че само тананикаше мелодията и накрая пускаше гласа си с все сила: „В стария Кейп Код“. Повтаряше тези думи отново и отново. Анджи спря колата и изпя още веднъж: „Тук, в стария Кейп Код“. Сетне каза:
— Не мога да изкарам и една песен докрай.
Наведе се над задната седалка и погледна надолу. На лицето й имаше многозначително изражение.
— Такааа, пристигнахме. Сега ме слушай внимателно. Да не си посмяла да се изправиш, ясно ли е? Ще те завия презглава, така че ако някой надникне, да не те види. Ако открия, че си помръднала и на един сантиметър, знаеш какво ще стане, нали?
Очите на Кати се напълниха със сълзи и тя кимна.
— Добре. Разбираме се отлично. Ще се върна бързо, после ще отидем в „Макдоналдс“ или в „Бъргър Кинг“. Ти и аз заедно. Мама и Стиви.
Кати усети одеялото да я покрива, но не й пукаше. Беше на топло и тъмно, чувстваше се защитена и й се спеше. Беше толкова хубаво да заспи. Но одеялото бе пухкаво и дразнеше нослето й. Страхуваше се, че отново ще започне да кашля, но успя да се сдържи, докато Анджи не излезе от колата и не заключи вратата.
Едва тогава Кати пусна сълзите си на воля и започна да говори с Кели.
— Не искам в стария Кейп Код. Не искам в стария Кейп Код. Искам вкъщи.
55
— Той е тук — прошепна агент Шон Уолш на партньора си Деймън Филбърн. Беше девет и тридесет сутринта в събота. Той посочи слабата фигура на един мъж в суитшърт с вдигната качулка, който бе паркирал близо до жилищната кооперация в Клифтън, Ню Джърси, и сега вървеше по алеята към предната врата. Колата, в която чакаха агентите, бе спряла от другата страна на улицата. С ловко движение те едновременно излязоха и се озоваха от двете страни на мъжа, преди той да успее да пъхне ключа в ключалката.
Обектът на тяхното наблюдение — полубратът на Стийл, Ричард Мейсън, не се изненада.
— Влезте — покани ги. — Но само си губите времето. Нямам нищо общо с отвличането на близначките на брат ми. Като ви знам как действате, вие, момчета, сигурно сте подслушали телефона на майка ми, когато тя ми се обади след вашето посещение там.
Никой от агентите не си направи труда да му отговори. Мейсън запали лампата в коридора и влезе във всекидневната. Обзавеждането бе безлично и напомняше на мотел: диван с дамаска от кафяв туид, малка масичка, бежов килим. През последните десет месеца Мейсън живееше тук, но нищо в стаята не подсказваше, че това е неговият дом. Вградените шкафове не съдържаха нито една книга. Нямаше семейни снимки или лични вещи, които да подсказват хоби или някакъв вид занимание през свободното време. Мейсън седна на един от столовете, кръстоса крака и извади пакет цигари, запали и огледа масичката до стола с объркано изражение.
— Изхвърлих всички пепелници, за да не се изкушавам да пуша — обясни. Сви рамене и донесе една чинийка от кухнята.
„Опитва се да ни покаже колко е спокоен — помисли си Уолш. — Всички я знаем тази игра.“ Размени бърз поглед с Филбърн и се убеди, че са на едно и също мнение. Агентите нарочно не нарушиха тишината.
— Вижте какво, през последните няколко дни шофирах много и се нуждая от почивка. Трябва да си легна. Казвайте какво искате — настоя Мейсън. Тонът му беше нахален и нафукан.
— Кога пропушихте отново, господин Мейсън? — попита Уолш.
— Преди седмица, когато чух, че децата на брат ми са изчезнали — отговори домакинът.
— Или може би когато заедно с Франклин Бейли планирахте как да ги отвлечете? — попита с равен глас агент Филбърн.
— Вие да не сте луди? Децата на брат ми?
Уолш наблюдаваше как Мейсън обръща глава, за да погледне Филбърн. Видя как червенината пропълзя по шията и оцвети лицето му. Разгледа чертите му и забеляза силната прилика, която имаше с брат си. Но приликата свършваше дотук, помисли си. Беше видял Стийл Фроли по телевизията и бе впечатлен от силния му самоконтрол, макар да бе очевидно, че човекът е под огромно напрежение. Докато Мейсън бе лежал в затвора за измама, бе излъгал хората и отнел парите им. А сега се опитва да измами и нас, мислеше си Уолш, като играе ролята на гневния чичо.
— Не съм говорил с Франклин Бейли от осем години — заяви Мейсън. — Като се имат предвид обстоятелствата, силно се съмнявам, че той би се съгласил да говори с мен.
— Не изглежда ли твърде подозрително съвпадение фактът, че той — фактически един непознат, предложи услугите си да посредничи между похитителите и семейството на брат ви? — зададе поредния си въпрос Уолш.