— Но независимо от лошото й състояние все пак е имало оглед, преди да се сключи договорът за ипотеката — отбеляза Мартинсън.
— Затова съм тук — каза му Джед. — Четох докладите, но ми се ще да ги прегледаме заедно. Твоите момчета познават добре този град. Мислиш ли, че е възможно някой да е влизал в къщата и да е направил план на разположението й, преди семейство Фроли да се нанесат? Горе има дълъг коридор и дъските скърцат. Вратите на трите спални, които семейството не ползва, винаги са затворени. Пантите им скърцат. Похитителите са знаели, че близначките са в едната от двете спални в далечния край на коридора.
— Говорихме с инспектора за къщата — обясни бавно Мартинсън. — Живее тук от тридесет години. Никой не е влизал, когато той е бил там. Два дни преди Фроли да се преместят, агенцията по недвижими имоти е наела една от местните фирми за чистота да почистят. Познавам хората, бизнесът е семеен. Лично мога да гарантирам за тях.
— А Франклин Бейли? Възможно ли е да е участвал в отвличането?
— Не знам какво смятат федералните, но моето мнение е, че няма абсолютно нищо общо. Доколкото разбрах, бедният човек е на ръба на инфаркта.
Джед стана.
— Връщам се в моя офис, за да прегледам отново документацията, може да сме пропуснали нещо. Марти, пак ще повторя, че не вярвам в телепатията, но спомняш ли си как кашляше Кати на записа, който прослушахме? Ако все още е жива, със сигурност е много болна и се плаша да не би написаното в така наречената бележка на самоубиеца да се окаже пророчество. Те може да нямат намерение да я убият, но не могат и да я заведат на лекар. Снимката й е във всеки вестник на първа страница. А без лечение се опасявам, че детето няма да оживее.
70
На летище „Ла Гуардия“ Клинт помоли шофьора на таксито да го остави на изхода за континентални авиолинии. Ако федералните го следяха, не искаше да узнаят, че е слязъл на входа за совалката — това щеше да е ясен знак, че се е отправил или за Бостън, или за Вашингтон.
Плати с кредитната си карта. Докато шофьорът я прекарваше през апарата, Клинт се изпоти при мисълта, че Анджи може да е изхарчила повече пари, преди да изчезне, и картата да е празна. В такъв случай всяка стотинка от осемдесетте долара в джоба му щеше да се изпари.
Но картата мина. Клинт въздъхна с облекчение.
Яростта му към Анджи се надигаше и засилваше, също като бученето, което предхожда изригването на вулкан. Ако бяха оставили и двете деца в колата и бяха си разделили милиона, Лукас щеше да продължи своя бизнес с лимузината и както винаги щеше да вози Бейли. А още другата седмица той и Анджи щяха да бъдат на път за Флорида и нямаше да има никакви издънки, нито свидетели, нито ченгета по петите им.
А сега какво? Тя не само бе убила Лукас, но бе унищожила и измислената му самоличност, прикритието, което му бе служило толкова добре дълги години. Колко време щеше да мине, докато федералните стигнат до стария съкилийник на Лукас от затвора, изчезнал от погледа им преди години — мислеше си Клинт. Много малко. Отлично знаеше как действат агентите. А пък Анджи, тази тъпа гъска, бе платила дрешките с неговата кредитна карта и дори глупавата продавачка в магазина е била достатъчно умна да се досети, че има нещо гнило.
Само с една малка чанта, в която имаше няколко ризи, малко бельо, чорапи, четка за зъби и самобръсначка, Клинт мина през терминала, сетне отново излезе навън и изчака автобуса за терминала, откъдето можеше да вземе совалката „Ю Ес Еъруейс“. Там си купи билет от електронния автомат. Следващият полет за Бостън беше в шест вечерта, имаше да убива четиридесет минути. Не беше ял нищо на обяд, затова отиде до бара и си поръча хотдог, пържени картофки и кафе. Щеше му се да изпие и един скоч, но това щеше да му бъде наградата, след като свършеше работата.
Когато му донесоха храната, Клинт отхапа голям залък от хотдога и го прекара през гърлото си с глътка горчиво кафе. Нима бяха минали само десет дни от вечерта, когато двамата с Лукас седяха на масата в бунгалото пред бутилка уиски? Бяха толкова доволни, че работата е минала гладко.