От друга страна обаче, бе започнала да се съмнява дали Кати не е алергична към пеницилина. По ръцете и гърдичките й бяха избили червени петна. С голямо закъснение Анджи се сети, че едно момче, с което бе живяла някога, също бе алергично към пеницилина. Целият бе станал на червени петна, още първия път, когато го взе.
— Мамка му, това ли ти има и на теб? — попита тя детето. — Май да дойда в Кейп Код не бе най-добрата идея. Излезе ми от ума, че единственият път за излизане оттук минава през двата моста, а ченгетата много лесно могат да ги завардят. Не трябваше да идвам в това шибано място! Забрави за стария Кейп Код!
Кати не отваряше очи. Дишаше трудно. Копнееше за майка си. Искаше да си отиде вкъщи. В мисълта си виждаше Кели. Сестра й седеше на пода с техните две кукли. Чуваше как Кели я пита къде е.
Въпреки че не й беше позволено да говори, тя задвижи устничките си и прошепна: „Кейп Код“.
Кели се събуди, но остана да лежи на пода в дневната.
Силвия Харис й донесе мляко и бисквити и сложи подноса върху детската масичка за игра, край която мечетата се бяха настанили в столчетата си. Кели не обърна внимание на храната. Седналият със скръстени крака на килима Стийл не помръдна.
Той пръв наруши тишината.
— Докторе, помните ли ги, когато се родиха? Наложи се да направят цезарово сечение на Маргарет, а между десния палец на Кели и левия на Кати имаше тънка мембрана, която трябваше да бъде срязана.
— Да, Стийл, помня. В този смисъл те не само са еднакви, те са буквално свързани.
— Силвия, дори не смея да вярвам… — замълча за кратко. — Знаете какво имам предвид. Но сега и хората от ФБР приемат възможността Кати да е жива. Господи, само ако знаехме къде е, къде да я търсим! Мислите ли, че е възможно Кели да знае това?
Малкото момиченце вдигна очи и погледна баща си.
— Аз наистина знам.
Силвия Харис вдигна ръка, сякаш да предупреди Стийл да не говори.
— И къде е тя, Кели? — попита спокойно лекарката, гласът й не издаваше емоциите, които я разтърсваха.
— Кати е в стария Кейп Код. Току-що ми го каза.
— Маргарет тази сутрин говореше как е карала миналата нощ, без да осъзнава нищо, и едва когато видяла табелата за Кейп Код, осъзнала, че трябва да се връща — прошепна Силвия на Стийл. — Ето откъде е чула името Кейп Код.
Кели неочаквано се задави в спазъм от кашлица. Силвия я сграбчи, обърна я по корем върху коленете си и я удари силно между лопатките.
Тъй като детето се разплака, доктор Харис я вдигна и сложи главата й на гърдите си.
— О, миличка, извинявай — рече тя. — Уплаших се, че си сложила нещо в устата си и се давиш.
— Искам вкъщи — хленчеше със странно гласче Кели. — Искам при мама.
74
Агент Карлсън позвъни на вратата на скромния дом на Лайла Джаксън. Докато пътуваха, той се бе опитал да се свърже с нея по телефона, но домашният непрекъснато даваше заето, а на мобилния никой не отговаряше.
— Поне знаем, че в къщата има някой — рече той. Бе се опитал да спести мъките на тресящата се от нерви Маргарет, като измина разстоянието от три мили с възможно най-високата позволена скорост.
— Тя трябва да си е вкъщи! — рече Маргарет. А когато чу стъпките да приближават вратата, продължи: — Господи, моля те, нека да ни каже нещо важно!
Отвори им майката на Лайла. Топлата усмивка за „добре дошли“ изчезна моментално, когато видя двама непознати на прага. С бързо движение тя затвори частично вратата и пусна веригата.
Преди жената да отвори уста, Карлсън извади документите си и й ги показа.
— Аз съм агент Уолтър Карлсън от ФБР — бодро се представи той. — А това е Маргарет Фроли, майката на отвлечените близнаци. Вашата дъщеря Лайла й е продала рокличките за рождения ден. Току-що бяхме в „Абис“. Госпожа Хауел ни каза, че Лайла си е тръгнала по-рано, защото не се чувствала добре. Необходимо е спешно да говорим с нея.
Веригата бе свалена и обърканата жена запелтечи някакви извинения.
— Съжалявам. Извинявайте. В днешно време и на моята възраст човек трябва да бъде внимателен. Влезте, моля ви. Влезте! Лайла е на дивана в дневната. Заповядайте!
Дано ни каже нещо важно, молеше се наум Маргарет.
Мили боже, моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ! Тя зърна образа си в огледалото от задната страна на вратата в малкото антре. Беше свила косата си на руло, но вятърът я бе разрошил и сега кичурите падаха по врата й. Под очите й тъмнееха дълбоки сенки, които контрастираха със смъртно бледата й кожа, а очите й бяха мътни и уморени. Нервен тик разтягаше ъгълчето на устата и изкривяваше лицето й. Беше прехапвала толкова често устната си, че тя бе подута и цепната.