— Всички знаехме. Стийл и Маргарет пристигнаха същата вечер, за да боядисват. Кутиите със синя боя бяха струпани в голямата задна стая, а белият килим беше навит в ъгъла на руло. Бяха донесли дори някои от играчките, помня люлеещото се конче.
— Говорил ли си с някого за това, Стан?
— Само със Соня. Познаваш жена ми, Марти. Тя може да бъде следовател при теб. Ходила е в къщата преди години, когато старата госпожа Кънингам давала някакво благотворително парти. Ако щеш вярвай, дори се опита да ме врънка да я купя, когато старицата си замина от този свят. Казах й да забрави тези налудничави идеи.
Стан Шафнър се усмихна снизходително.
— Соня беше силно развълнувана, когато разбра, че там ще живеят близначета. Интересуваше се в коя стая ще бъдат децата или ще спят в отделни стаи, и дали тапетите на стените са с Пепеляшка, защото тя щяла да избере точно такива. Обясних й, че децата ще спят в една стая, най-голямата, ъгловата, че ще бъде боядисана в небесносиньо и ще има бял килим. После й се сопнах: „А сега ме остави на мира, не мога да изпия една бира с Клинт“.
— С Клинт ли?
— Да, Клинт Даунс. Той е пазач в голф клуба на Данбъри. Познавам го от години. Правим основно почистване в клуба всеки сезон преди отварянето му. Клинт случайно беше наминал, когато се върнах от къщата на Фроли, та го поканих да остане за по бира.
Марти се изправи и докосна с пръсти униформената си шапка.
— Добре, ако се сетиш още нещо, обади ми се.
— Разбира се. Гледам внуците си и се опитвам да си представя какво ще ми е, ако един от тях си отиде. Не мога да си го представя, нито да го преживея.
— Разбирам. — Марти изкачи първите няколко стъпала и се обърна. — Стан… този Даунс. Знаеш ли къде живее?
— Да, в бунгалото на територията на клуба.
— Редовно ли се отбива при теб?
— Не. Искаше да ми съобщи, че си е намерил работа във Флорида и ще напусне скоро. Питаше дали не познавам някого, който би се кандидатирал за работата в голф клуба. — Стан се разсмя. — Знам, че Соня може да умори много хора, но Клинт беше достатъчно учтив да се направи, че проявява истински интерес към разказа ми за къщата на Фроли.
— Добре. До скоро.
Докато караше колата си към полицейския участък, Марти мислеше за казаното от Стан. Данбъри не влизаше в неговата юрисдикция, но щеше да се обади на Карлсън да отиде до голф клуба, реши той. И това можеше да се окаже фалшива следа, но след като всички се хващаха за сламка, може би ще е най-правилно да проучат по-внимателно този Клинт.
77
В събота вечер, облечени с цивилни костюми, опитвайки да се смесят с другите пътници, агентите Шон Уолш и Деймън Филбърн стояха до лентата за багаж на авиокомпания „Галакси Еърлайс“ в международния терминал за пристигащи пътници на летище „Нюарк Либърти“.
И двамата се държаха като пътници, които след дългия полет нямат търпение да вземат багажа си от лентата. Всъщност наблюдаваха един мъж със слабо лице на средна възраст, който също чакаше своя багаж. Когато мъжът се наведе да вдигне обикновен черен куфар от лентата, те моментално застанаха от двете му страни.
— ФБР — произнесе Уолш. — Ще дойдете ли доброволно с нас, или ще разиграем екшън?
Без да отговори, мъжът кимна и ги последва. Отведоха го в един офис в задната част на терминала, където други агенти пазеха Дани Хамилтън, уплашен двадесетгодишен младеж в униформа на носач на багаж.
Когато мъжът с Уолш и Филбърн видя, че Хамилтън е с белезници, лицето му стана пепелявосиво и каза:
— Няма да кажа нищо. Искам адвокат.
Уолш сложи куфара на масата и отвори ключалките. Извади сгънатите бельо, ризи и панталони и ги натрупа на стола, после с джобното си ножче сряза ръбовете на фалшивото дъно на куфара. Когато го разряза напълно, се показа скритото съдържание на куфара — големи пакети с бял прах.
Шон Уолш се усмихна на куриера.
— Наистина ще ви трябва адвокат.
Уолш и Филбърн не можеха да повярват как се бяха обърнали събитията. Бяха дошли тук, за да поразпитат колегите на Ричи Мейсън и да докопат евентуално някаква информация, която да го свърже с отвличането. Започнаха разпита с Хамилтън и моментално усетиха, че момчето е безпричинно нервно.
Когато го притиснаха по-твърдо към стената, той отрече да знае нещо за отвличането на децата, но призна, че Ричи Мейсън участва в пренасяне на кокаин на летището. Три или четири пъти Ричи му давал по петстотин долара, за да си мълчи. А в късния следобед му се обадил, че ще пристигне пратка, но той няма да бъде там, за да я приеме.