Атаката беше добре обмислена. Сега щяха да се водят две битки. За да победи, Александър трябваше да премине през тези нови подкрепления. Командирите му мърмореха недоволно, че се е забавил толкова, но Теламон знаеше причината. Черния Клит многократно им я беше повтарял. Дори Филип беше дошъл в горичките на Миеза, за да обясни колко сложни и коварни са тези битки. Александър трябваше да бъде сигурен, че никой повече няма да излиза иззад градските стени.
Маневрата на Мемнон още не беше завършила, когато царят вдигна меч и се спусна към бойното поле. Тръбачите засвириха продължителния сигнал за атака. Македонският строй тръгна напред. Разстоянието до войските на Мемнон беше твърде малко за пълен галоп, но водени от Александър, македонците удариха в средата. Царят, Хефестион и Черния Клит започнаха кървава сеч. Теламон имаше чувството, че препуска в кошмар. Ехтяха викове и писъци, хора и коне рухваха на земята. Копия летяха във въздуха. Тук-там някой конник беше улучен, ранени коне се вдигаха на задни крака и хвърляха ездачите си.
Лекарят не знаеше как върви битката по фланговете. Чуваше само рева и грохота на боя, дрънченето на оръжия и брони. Александър и свитата му се врязваха все по-дълбоко в редиците на врага и той нямаше друг избор, освен да ги следва. Беше го преживявал и преди и както беше споделил с Касандра, почти не беше участвал в боя. Ако кръгът от телохранители се разкъсаше, това щеше да бъде краят на легендата за Александър.
Македонската войска се движеше напред. Пред Теламон проблясваше желязо, мечове се удряха в щитове, всяка частица енергия беше вложена в кървавия ръкопашен бой. Сега Александър и групата около него атакуваха елитните отряди на Мемнон, гърци се биеха срещу гърци не само заради пари и слава, но и подтиквани от стари вражди и разпри. Внезапно кръгът около царя се разкъса. Четирима гръцки хоплити с окървавени брони проникнаха през него, но веднага бяха обкръжени и повалени от телохранителите.
Теламон разбираше тактиката на Александър. Той трябваше да премине през линията на противника, за да отблъсне онези, които избиваха хората му край рова. Стените на Халикарнас приближаваха. Изпод ръба на шлема си лекарят виждаше малките фигури на укрепленията, очертани от заревото на пожарите. Силен трясък отдясно привлече вниманието му. Там вече нямаше македонци, а наемници на Мемнон. Част от войската на Александър беше отстъпила пред устрема им. Самият цар беше принуден да отстъпи, за да не бъде обкръжен. Той беше без шлем, златисточервената му коса беше сплъстена от пот, ръцете и краката оплискани в кръв. Изкрещя нещо на Хефестион, който се измъкна от боя. За кратко време македонската войска трябваше да отстъпва, бавно притискана от противниците. Теламон изгуби представа за реалността. Все едно голяма вълна го носеше напред-назад. От време на време поглеждаше надолу и съзираше изцъклените очи на някой труп или отсечена ръка, все още стискаща меч. Мъже, гърчещи се в агония, бяха прегазвани от отстъпващата конница на Александър. Грохотът на битката звучеше като барабанен ритъм, навсякъде се виждаха разкривени лица и изпълнени с решимост очи. Мъже, обладани от демоните на разрушението и кръвопролитието. Върхът на македонската стрела беше изтласкан обратно. Тук-там някой персиец или група от наемниците на Мемнон пробиваха бойната линия. Навсякъде мушкаха и сечаха, мечове пронизваха и разкъсваха плътта. Теламон с всички сили се мъчеше да се задържи на седлото; за щастие конят му беше добре обучен и не се поддаде на страха. Натискът беше толкова голям, че на някои места войниците не можеха да си помръднат ръцете. Прозвучаха тръби. Понесе се див рев. — Александър за Македония!
Няколко секунди цялото бойно поле сякаш замръзна във времето — мъжете застинаха като изображение на битка върху стената на храм. После ревът отново екна. Натискът започна да намалява като при река, пробила бента. Врагът отстъпваше. Александър поведе атаката. Теламон имаше чувството, че се е срутила някаква огромна стена. Понесоха се напред, после спряха и се разделиха надясно и наляво. Сърцето на Теламон замря при вида на окървавените мъже, които се изправиха срещу тях, но те не бяха врагове, а остатъците от обсадната армия на Александър, притиснати от персите. Бяха успели да пробият! Персите и гърците на Мемнон бяха разбити и отчаяно се опитваха да достигнат до портите и да се приютят зад градските стени.
Лекарят погледна надясно и затаи дъх при вида на македонската фаланга с насочени копия като бодли на таралеж. Разпозна цветовете и броните им. Това бяха ветераните от Старата гвардия, сърцето на войската на Александър, войници, служили още при Филип, които винаги се сражаваха последни. Видели настъпилата суматоха, те се бяха придвижили напред, избутвайки встрани собствените си хора. Теламон не можеше да спре да трепери. Имаше чувство, че ще повърне. Виждаше пред себе си високите стени на Халикарнас; пожарите, които все още ярко пламтяха; чуваше пукота на дървото и усещаше горещината от пламъците; задушаваше се от дима, който се просмукваше навсякъде като мъгла и притъпяваше металния мирис на кръвта.