— Спечелихме битката и завладяхме града, лекарю. Теламон изруга, че портите са все още затворени, но Птолемей му отвърна, че още нищо не е видял, Отведоха конете и Александър, сложил ръка на рамото на един прислужник, отправи алчен поглед към Тройната порта.
— Искам тук най-добрите разузнавачи — нареди той. — Нека наблюдават укрепленията.
— Защо? — попита Клит.
— Защото след малко ще бъдат изоставени. Александър отпи от виното си. Канеше се да продължи, когато се чу вик и се появи група пехотинци, която носеше кървав вързоп. Оставиха го в краката на Александър и го разгърнаха. Царят и приятелите му се събраха наоколо. Трупът беше обезобразен — меч беше отсякъл част от лицето му — зъби, устни, челюст.
— Ефиалт! — възкликна Александър. Той коленичи и докосна сплъстената от кръв коса. — Къде го открихте?
— Близо до моста.
— Той умря като воин — прошепна Александър и се изправи. — Искаше ми се да е на моя страна, но заради Тива между нас съществуваше кръвна вражда на живот и смърт.
Ефиалт беше облечен в туника. Очевидно бяха плячкосали бронята, ръкавиците и фустанелата му заедно с шлема, щита и сандалите.
— Облечете го в броня! — Александър погледна пръстите на омазания в кал труп. — Измийте тялото му, намажете го с благовонни масла и го погребете както подобава на велик воин.
Войниците взеха кървавия си товар и го отнесоха в нощта. Царят отново се загледа в укрепленията.
— Вижте — посочи той.
Всички насочиха поглед нататък. Светлините вече изчезваха. Настъпи странна, поглъщаща тишина, пронизвана от време на време от виковете на ранените или цвиленето на някой кон.
— Хефестион! Клит! Стройте войската! — Той се обърна и хвана ръката на Теламон. — Лекарю, върни се в лагера. Пийни малко вино и се наспи добре, а утре вземи колкото хора ти трябват и се върни във Вилата на Кибела, за да направиш необходимото.
Теламон измърмори благодарностите си и се заклатушка сред мрака, докато Александър крещеше заповеди на тръбачите и вестителите си.
Мемнон седеше под едно акациево дърво в градините на двореца. До него се търкаляше окървавената му и нащърбена броня. Бавно и внимателно той почистваше с мокра гъба потта и калта от лицето и тялото си. От време по време взимаше чашата, която един от телохранителите му подаваше, отпиваше от нея и му я връщаше. Седналият наблизо Оронтобат вече се беше преоблякъл. Вместо обичайните си разкошни одежди на персийски военачалник, този път се беше примирил с най-обикновени дрехи; щитът, мечът и шапката му лежаха на земята до него. Дворецът на градоначалника беше озарен от светлина, Писарите изгаряха ценните ръкописи, архиви, дневници — всичко, което нямаше да могат да носят.
— Ефиалт е мъртъв. — Мемнон се опитваше да говори спокойно. — Отстъпваше с мен назад към моста, когато беше обкръжен с войниците си от отряд щитоносци.
Той гневно погледна Оронтобат. Персиецът сякаш се беше състарил за часове — гладкото му лице се беше сбръчкало, помръкналите му очи блуждаеха. И той се беше бил смело.
— Всичко е загубено — прошепна персиецът.
— Все още можем да отбраняваме стените — отвърна Мемнон. — И да ги удържим.
Но още докато го казваше, пратеник притича през тревата, коленичи и прошепна нещо на ухото на градоначалника. Оронтобат се изправи със стиснати юмруци и закрачи напред-назад, удряйки се по бедрото. Навсякъде из градините се виждаха войници, които се съвземаха след кървавата битка при Тройната порта.
Някои от тях вече изчезваха в нощта и Мемнон не можеше да ги вини. Ако македонците проникнеха в града, персите можеше да бъдат пощадени, но Александър беше заявил, че всички гърци, които са се били срещу него, не могат да очакват милост.
— Колко хора ни останаха? — обърна се той към един от командирите.
— Няколкостотин.
Мъжът не беше намерил време да се измие от битката и лицето му представляваше маска от спечени кал и кръв. Мемнон почувства угризения и му подаде чашата си.
— Пий — каза той и посочи към кошниците с храна. — Възстанови силите си. Искаш ли да си тръгнеш?
Мъжът поклати глава.
— Ще остана с теб, господарю, каквото и да се случи. Никой от твоите войници няма да напусне Мемнон от Родос. — Той въздъхна уморено. — Рискувахме и загубихме. Но другия път може да спечелим.