Теламон отпъди една пчела, която беше долетяла от цветните лехи край тях. Уханието на зюмбюлите беше в остро противоречие със смъртта и унищожението, което се канеше да опише.
— Да се пробие тази отбрана ще бъде трудно — забеляза той. — Ще има много работа за лекарите.
— Спомена за Ахилесова пета. Теламон се канеше да отговори, когато в къщата нестройно отекнаха цимбали. Гласът на Генций се извиси над тях в откъс от пиеса на Софокъл: «О, черен ден, от колко време ти си нощ за мен.»
— Трябва ли да го правят? — попита Теламон, загледан през градината, където Сарпедон вдигаше един от дългите прътове, използвани, за да се увиват лозите около тях. Сега спартанецът носеше дебели ръкавици. Той им махна и изчезна между дърветата.
— Това е Демерата — отвърна Касандра — Явно цимбалите трябва да придадат по-драматично звучене на думите на съпруга й.
— От тях всички ще получим главоболие! — отсече Теламон. — Но да се върнем към Халикарнас. Вече съм ти разказвал историята. Архитектът Питий твърдял, че в стените на града има слабо място. Пазел го в тайна, но я записал в ръкопис, който никой не може да разшифрова. В него той описва и къде е заровил значителното си богатство. От години ръкописът лежи в архивите на парица Ада, а сега всички го искат. Ако Александър открие къде е слабата стена, там ще атакува.
— И няма друг начин да се разбере това?
— Никакъв. — Теламон отиде до езерото с рибките и се загледа в него — тръстиките и листата бяха сочни и зелени, водата бълбукаше край тях. От време на време някоя риба проблясваше като златна, когато скочеше към мухите, кръжащи над повърхността му.
— И защо сме тук? — повтори Касандра.
— Писарите на царица Ада — архиварят Солан, писарят Бес, жрецът Херол и Памен от месеци работят върху тайнописа Царицата решила, че трябва да ги доведат тук, а аз трябва да ги държа под око.
— Защо ти?
Теламон забеляза пръски кръв върху зелената си туника, останали от превръзката на Сарпедон.
— Разбирам от тайнопис. Царят смята, че мога да им помогна.
— А можеш ли? Лекарят поклати глава.
— Прегледах ръкописа на Питий много пъти. Трябва да открием ключа, но това е невъзможно. Ако можех да открия някаква закономерност, щях да имам шансове да разбера тайнописа. — Той направи гримаса. — Но нищо не мога да направя.
— Уби… — Касандра бързо се поправи. — Царят ще дойде довечера и ще пита докъде са стигнали.
— Тогава ще получи кратък отговор. Доникъде!
Появи се писарят Бес и им направи знак да отидат при него. Откъм къщата иззвънтя звънче. Сарпедон излезе измежду дърветата, придръпвайки ръкавиците си. Теламон и Касандра излязоха от градината през голяма порта и се озоваха в просторен калдъръмен двор. Прислужници с кани се трупаха около кладенеца. От всички страни на двора имаше дълги и ниски сгради, покрити с тъмни плочи. В далечния край се намираше двуетажна сграда, боядисана в бяло, чийто покрив от яркочервени плочи блестеше на слънцето.
— Дано не е още някоя среща! — изстена Касандра.
— Точно това е.
Те преминаха двора, влязоха през главния вход и се насочиха по коридора към стаята за тъкане. Подът беше покрит с мозайка в черно и бяло, в един ъгъл бяха струпани тежести за становете и хурки. Стаята беше избрана заради прозорците, разположени високо на стената. Беше украсена с вкус, по стените висяха разноцветни тъкани. Удобните столове с кръгли облегалки, на които жените сядаха, бяха подредени в полукръг. Касандра и Теламон седнаха в единия край, докато останалите писари се съберат. Солан беше потънал в работа, както винаги — късоглед мъж, чиито устни постоянно мърдаха, с прегърбените си рамене, изпъкнали очи, дълъг тънък нос и малка брадичка, той напомняше на стар лешояд. Впечатлението се подсилваше от плешивата му глава и космите, които стърчаха по бузите му.
— Дали някога се преоблича? — прошепна Касандра. Солан взе дъсчица за писане, седна на централния стол и започна да попива петната мастило върху мръсната си сива туника. Бес беше по-млад, дребен и набит, със загоряло и сбръчкано лице, блестящи очи и вечно усмихнат. Беше облечен с туника и наметка, около дебелия си врат беше увил огърлица от червеникав халцедон, а пръстите му блестяха от евтини накити. Малко по-късно, след като прислужниците съобщиха на висок глас името му, в стаята, сякаш влизаше в свещен храм, пристъпи жрецът Херол. По египетски обичай лицето и главата му бяха гладко обръснати и лъщяха от масло. Облечен беше в ленена роба, която стигаше до ходилата му, на краката си имаше украсени сандали, на едното рамо беше преметнал наметка, а в другата си ръка държеше маска. Херол винаги я носеше и я слагаше, когато се молеше на странния бог, когото почиташе. Около врата му имаше медальон с изображение на змия. Същият символ беше издълбан на големия пръстен на лявата му ръка.