— Приятно е да го посрещнеш, но още по-приятно е да го изпратиш — съгласи се той. — Върна се доволен от това, което видя и чу…
Градоначалникът млъкна, когато една сирийска танцьорка, само по сребриста набедрена превръзка, се появи на входа. Тя изви тялото си и замръзна; малките звънчета на гривните й тихо иззвънтяха. Имаше гладко детинско лице, черни като трънки очи, чип нос и хубава уста. Намазаната й с благовонни масла перука беше прихваната със златна лента. Танцьорката пристъпи предизвикателно напред. Оронтобат вдигна чаша към нея и щракна с пръсти. От изражението на Мемнон разбра, че не му е до танци, а иска да говори, затова освободи момичето.
— Виждам, че си замислен, Мемнон.
— Готови ли са? — бързо попита родосецът.
— Измъкнаха се от града преди известно време — усмихна се Оронтобат. Погледна към звездите, които блестяха като фини сребърни накити върху пурпурни възглавнички. — Ще заемат местата си и ще посрещнат моя македонски гост. Откъде разбра? — Той хвърли поглед към Мемнон. — Откъде разбра, че тази вечер Александър ще бъде във Вилата на Кибела?
Военачалникът сви рамене. Напълни отново чашата си, но сложи колкото вино, толкова и вода.
— Как мислиш, Оронтобат? Обзалагам се на пет златни дарика, че Александър ще се измъкне невредим.
Градоначалникът поклати глава, преценявайки облога.
— Приемам — отвърна той. — Моите хора са опитни бойци. Били са се в пустинята, в планинските проходи…
— Александър няма ли да бъде строго охраняван? — попита Ефиалт.
— Ще бъде — съгласи се Мемнон. — Но е също толкова сигурно, че действа необмислено, колкото и че ще видим зората. Той се смята за новия Ахил, при това без уязвима пета. Ще бъде добре да му напомним, че е смъртен като всички нас.
— Откъде разбра? — повтори Ефиалт въпроса на Оронтобат, който беше останал без отговор.
Мемнон посочи овощната градина зад малката шатра.
— Чуваш ли славеите, Ефиалт? Когато бях в Родос, имах славей и той винаги започваше да пее на свечеряване. Но да отговоря на въпроса ти — птиците ми казаха. — Той избърса потта от врата си. — По-добре да не ти разкривам нищо повече.
Ефиалт погледна встрани, за да скрие раздразнението си. По-рано същата вечер Мемнон беше повикал него и Оронтобат на среща. Изгледаше много възбуден и не можеше да се сдържа. Митра беше заминал преди няколко дни и Мемнон се беше впуснал с всички сили да организира отбраната на града. Спомена мимоходом за някакъв шпионин и за «важни сведения», но когато се срещнаха, сияеше от радост.
— Отначало си помислих, че е измамник — беше признал той. После им разказа какво беше научил: че Александър ще пристигне във Вилата на Кибела, придружаван от малък отряд. Оронтобат се беше поколебал, докато Мемнон не беше съобщил, че в момента трупът на писаря лежи в една постройка на двора и че в неговия покров може да бъде открит тайният дневник на Памен. В този миг усмивката беше изчезнала от лицето на персийския градоначалник, но във възбудата си Мемнон не го беше забелязал.
— Моят шпионин настоя, че трупът и дневникът трябва да бъдат взети. Трябва да изпратим опитни войници.
— Да, да — бързо се беше съгласил Оронтобат. — И трупът, и дневникът.
После персиецът се замисли, чешеше се по бузите и дърпаше брадата си. Най-накрая Мемнон го беше попитал какво има.
— Памен — беше въздъхнал Оронтобат — беше шпионинът на Митра в двора на царица Ада.
— Какво? — беше изръмжал Мемнон.
— Не знам кой е шпионинът, с който ти си разговарял, но изглежда знае много. Както казах, и трупът, и дневникът трябва да бъдат донесени тук. Ще се погрижа за това.
Обичайното добро настроение на градоначалника се беше възвърнало. Ефиалт знаеше, че неговите шпиони от града му бяха донесли добри новини. Оронтобат беше решил да организира празненство, на което готвачите му бяха надминали себе си.
Ефиалт и Мемнон бяха смаяни от самодоволния вид на градоначалника. Непрекъснато се усмихваше, сякаш на някаква известна само на него шега. Оронтобат напълни отново чашата си и я хвана за двете сребърни дръжки.
— Имам подарък за теб, Мемнон. — Той отпи. — Не си единственият, който има тайни.
— Да не е още някоя танцьорка! — изсумтя Мемнон. — Хиляда пъти съм ти казвал, Оронтобат, че за мен има само една жена.
— Знам — прекъсна го Оронтобат. — Красивата Барсина. Не, не е момиче, Той прокара пръсти по чашата си. — Не е нито меч, нито съкровище, а един евнух. Всъщност не евнух, а Евнухът.
Градоначалникът се изсмя на изненадата им. Остави чашата на земята, излегна се и плесна с ръце. Командирът на стражата се появи на вратата.