Забележка: Тайният код, използван тук, е този на Полибий, описан в глава X от неговите «Истории» (виж бележките на автора в края на книгата)
Пролог
«Мемнон вече бил назначен от Дарий за наместник на Долна Азия и командир на цялата флота».
Пътят от Миласа до Халикарнас беше разчистен за преминаването на личния пратеник на Царя на царете Дарий. Дарий беше изпратил от Персеполис по много важна задача Митра, пазителя на царските тайни; човекът, който действаше в сянка. С черна наметка с качулка и лице, скрито от златисто-червена маска, той бързаше да изпълни поръчението на господаря си. Заобиколен от личната си охрана, Забулените, той препускаше по пътя към Тройната порта — зейналият като пещера вход към голямото морско пристанище Халикарнас. Придружителите му влязоха преди него — облечени в черни роби, препасани с пурпурни пояси и сребристобели маски, които трябваше не само да пазят устата им от праха, но и да скриват самоличността им. Всеки от тях носеше личния печат на Дарий, завързан на кожена каишка около китката си. Те се понесоха по пътя като ангели на смъртта. Не беше нужно да викат или да настояват: самото им присъствие беше достатъчно, за да се отдръпнат всички. Пътниците, изплашени от тези мрачни воини на тъмни коне със сребристочерни наметала и сбруя, бързо се отдръпваха встрани. Някои дори падаха на колене, притискаха чела в земята и запазваха мислите си за себе си. В тези опасни времена никой не смееше да протестира. Александър, Македонският вълк, беше разбил войската на Великия цар в кървава битка при Граник и беше поел на югоизток, където беше превзел големите градове Ефес и Милет.
Естествено, пътниците разговаряха помежду си в кръчмите и хановете из многобройните оазиси покрай царския път. Говореха, че Персийският лъв трябва да предизвика Македонския вълк, но тези думи бяха вдъхновени по-скоро от тежкото вино, отколкото от познания по военна стратегия. Войските на Александър бяха тръгнали на поход по крайбрежието на Егейско море и завземаха пристанищата едно след друго с лекотата, с която млада девойка обира зрелите ябълки в отрупана с плодове градина. Всички предполагаха какъв ще е следващият ход на Александър: търговците ценяха мира и парите, но не изпускаха от поглед воините.
Според слуховете Александър бил в планините на северозапад; гостувал на белокожата пълничка Ада с къносаната коса, някогашна царица на Кария и владетелка на най-големия й град Халикарнас. Тя беше прогонена завинаги от роднината си от Пиксадор и персийския сатрап Оронтобат, и принудена да се крие в пустите планини, където прелитаха само сови — като бледа сянка на някогашната си слава. Хитрият Александър я ухажваше или поне така твърдяха търговците. Появил се в малкия двор на царица Ада, целунал отрупаните й с пръстени ръце и обещал да я върне на законния й трон. Ада примигвала с очертаните си с въглен очи и кършела пръсти, хвърляйки лукави погледи към златокосия завоевател, който още нямаше двадесет и пет години, но вече бе успял да прониже като стрела сърцето на империята на Дарий.
Търговците знаеха добре тази история. След продължителни превземки, чуруликане и усмивки тя беше съобщила неочаквано, че осиновява Александър. Той щял да отмъсти за нея и да прогони враговете й от древното царство Кария. Разбира се, Александър беше приел това. Новините бързо се бяха разпространили. Ада и македонският цар си разменяха мили писъмца. Тя пращала всеки ден на македонците месо и изискани ястия, предложила им готвачи, пекари и занаятчии. Дори тайно да й се надсмивал, Александър не го показвал. Отказал храната, върнал готвачите и учтиво й отговорил, че няма нужда от тях, защото най-добрата разядка за закуската е нощен поход, а за обяда — пропусната закуска. Отговорът му се беше харесал на Ада, а Александър спази думата си. Той веднага пое на юг, насочвайки се като светкавицата на Зевс към могъщата крепост Халикарнас. Нищо чудно, че Дарий беше обезпокоен и Митра препускаше с кортежа си към високите и здрави укрепления на Халикарнас. Търговците бяха решили какво да правят. Щяха да продадат стоките си и да си заминат възможно най-бързо, преди Македонецът да пристигне и да притисне града в желязна хватка.
Докато минаваше покрай търговците, Митра гледаше заплашително през маската си. Плешивата му глава и бузите му бяха облени в пот, краката го боляха от бързата езда, но въпреки стремителното пътуване той беше разпознал признаците. Хората бягаха, напускаха нивите и селата си, изкачваха се в планината, за да изчакат там края на битката. Търговците товареха каруците си, мърмореха извинително и се отправяха към вътрешността на страната. До известна степен Митра беше доволен от това: очевидно някои от тях не вярваха на Македонеца и чакаха да видят резултата от кървавата битка, преди да решат на чия страна да застанат. Митра леко размаха мухобойката, за да прогони хилядите мухи, които го измъчваха по време на пътуването. Командирът на свитата се приближи към него. Съгледвачите се върнаха — всичко било наред и пътят напред бил чист. Бяха напоили конете си едва преди час и Митра се надяваше да влязат на сянка в Халикарнас, преди да почувстват обедната жега. Копнееше да отметне качулката, да свали маската и да наплиска лицето си, но знаеше, че този негов облик струваше повече от сто скитски наемници.