— Би било интересно да я разгледаме — усмихна се Мемнон. — Разбирам погледа ти, чудиш се дали да кажеш истината или да излъжеш. Значи обичаш да играеш рисковано, а? Заложи сега. Ако изгубиш, ще ти отрежа ухото, а градоначалникът ще ти вземе живота.
— Вярно е.
Евнухът трепереше. Беше възнамерявал да излъже, но очите на този гръцки наемник сякаш четяха най-скритите му мисли.
— Когато македонската войска мина през проходите, аз тръгнах с тях. Както каза, търсех възможности да припечеля, а такива имаше много. Всеки чужденец, който се появи в някое село или град, се приема за привърженик на македонеца…
— И към него се отнасят с голямо уважение — прекъсна го Мемнон. — Сигурен съм, че си носел подправени писма, които са те представяли за приятел на македонския цар. Прав ли съм? Тогава защо изхвърли кесията си? И защо толкова се боиш сега? Хайде, кажи ми.
— Чух за ръкописа на Питий — Евнухът преглътна мъчително; гърлото му беше пресъхнало, все едно беше ял прах. Мемнон му подаде чашата си и той отпи жадно.
— Всички знаят, че Александър настъпва към Халикарнас. Между онези, които следваха войската му, се носеше слух, че е взел писари от царица Ада, за да разгадаят ръкописа на Питий.
— И?
— Отидох да предложа услугите си.
Евнухът изстена, когато ножът на Мемнон се заби в плътта му и струйка кръв потече по бузата му.
— Но нещо се обърка — изскимтя Евнухът. — Магьосникът на Александър…
— Аристандър?
— Същият.
— Сигурно е започнал да задава въпроси?
— Да, да. Затова избягах. Носех македонски писма, затова Аристандър и неговите грубияни се заинтересуваха…
— Мислиш ли, че можеш да разгадаеш тайнописа? — Мемнон дръпна камата.
— Срещу възнаграждение. — Евнухът почеса лявото си ухо. — И за отмъщение. Господарю, мога да разгадая тайнописа по-бързо от писарите на Александър.
— Злополука ли е било или убийство?
Александър Македонски се намести по-удобно на лежанката. Разноцветните му очи бяха зачервени от умора, косата му — сплъстена от пот бръчки от изтощение браздяха бузите му. В чашата му имаше повече вода, отколкото лесбоско вино. Едва беше докоснал подносите с минога, миди и пиле, пълнено с маслини. Хапна само няколко палачинки с мед и сусамово семе.
Теламон огледа трапезарията. Искаше да се увери, че никой не ги подслушва. Приятелят на Александър Хефестион беше заспал дълбоко на лежанката вляво от царя, както и Птолемей — само след две чаши вино. В ръката си още стискаше парче палачинка. Останалите гости, включително Солан и писарите, бърбореха помежду си. Готвачът стоеше на входа и тъжно гледаше царя. Александър се обърна и го забеляза.
— Какво му е на този човек? — попита той.
— Ти почти не яде — отвърна Теламон тихо. — Обиждаш го. Канеше се да ти приготви ястие от змиорка.
— Стомахът ми ври като гърне на огън. Но ти си прав.
— Александър вдигна чаша към готвача. — Чудесни гозби! — извика той, надвиквайки всички разговори. — Не успях да им се насладя, както трябва, но вината е моя, а не твоя. Подарявам ти тази чаша в знак на благодарност.
Готвачът се поклони и се оттегли. Войник от полка на Сребърните щитове, елитен пехотински отряд, затвори вратата след него и се върна на поста си з сенките. Той и другарите му бяха заобиколили пируващите, мълчаливи като статуи, сложили ръце на дръжките на мечовете, втренчили очи в господаря си. Други войници от отряда обикаляха из галериите и коридорите или седяха под акациите, смокините и палмите. Музикантите се бяха оттеглили, отчаяни от безплодните си усилия. Царят едва ги беше забелязал — беше прошепнал на Сарпедон, разположил се на отсрещната кушетка, че иска спокойствие и тишина.
— Злополука или убийство? — повтори Александър.
— Ще ти кажа след малко — подразни го Теламон. Царят смръщи вежди — знак, че е ядосан. Теламон си обеща наум да бъде предпазлив. Поблагодари на боговете, че Касандра не беше поканена. Понякога на Александър му беше трудно да понася саркастичните й забележки.
— Искам да знам — настоя Теламон — защо толкова си се разбързал. Колко души си довел със себе си?
— Не много.
— Можеха да те причакат.
— Няма да го направят.
— Откъде си толкова сигурен?
— Майка ми каза, че ще стана най-големият завоевател на света — усмихна се Александър. — Докато стигна края на света, животът ми е в ръцете на боговете.
— Вярваш ли на Олимпиада?
— Страхувам се от нея. — Александър отпи от чашата.