Выбрать главу

— Предупредих командира на стражата — прошепна той на Теламон.

— Какво има? — обърна се Александър.

— Господарю, най-добре стой, където си — прошепна Сарпедон. — Може да не съм разбрал добре. Не искам да ми се смеят като на дете, уплашено от нощните звуци.

Теламон стана от лежанката и последва спартанеца навън. В коридора беше студено, имаше отворени врати. Войниците слагаха ризниците си и взимаха щитовете. Сиви кожени фустанели се препасваха с пурпурни пояси, отличителният белег на отряда. Шлемовете им бяха беотийски и предпазваха ушите и основата на врата. Един войник проверяваше мечовете и коланите.

Вратата към външния двор беше отворена. Един набит мъж нахлу вътре. Косата, мустаците и брадата му бяха късо подстригани, главата — квадратна, лицето му приличаше на сбръчкана дюля. На лицето му имаше голям белег, който минаваше на милиметри от дясното око и стигаше чак под ухото. Носеше кожена ризница и бойни ботуши, дебелото му черно наметало, подплатена с меча кожа подсказваше, че това е Черния Клит, личният телохранител на Александър.

Грозното му лице беше сънливо, в една ръка държеше кана вино, в другата — недоядена пилешка кълка. Той се огледа и виждащото му око съзря Теламон.

— Какво става, лекарю? Започна ли пиршеството?

— Даже свърши — отвърна Теламон. — Ти пристигна, хвърли юздите на коняря, после взе тази кана и месо от кухнята. В следващия миг вече хъркаше по гръб в една от конюшните.

— Каква е тази суматоха? — Клит остави каната и кълката на една маса. Сарпедон се приближи: Клит го позна и стисна ръката му. — Няма ли да млъкнете! — извика той на войниците, които още се приготвяха.

Те се смълчаха като мишки, видели котка. Един прислужник дотича с бойния колан на Клит. Телохранителят бързо го препаса. Сарпедон направи на него и на Теламон знак да го последват на обления от лунна светлина двор. Лекарят се вгледа в мрака. Портите бяха отворени, а зад тях се виждаха тъмните и тихи градини. Сарпедон пристъпваше от крак на крак и се взираше в нощта, сякаш можеше да види нещо. Откъм къщата долетя звук от тичащи стъпки, дочуха се заповеди.

— Какво става? — попита Клит, олюлявайки се застрашително.

— Не съм много сигурен — отвърна Сарпедон. — Но мисля, че ни нападат.

— Какво? — изрева Клит.

— Не искам да ме сметнат за страхлива девойка — пошегува се Сарпедон и посочи портата. — Стоях там с една прислужница от кухнята, за да се разхладя. Сигурен съм, че чух стържене на метал и слаб вик. Спомних си, че един прислужник и приятелката му бяха излезли малко преди това. — Той въздъхна. — Там има някой, който не е бил поканен на царското пиршество.

Трета глава

«Македонците…се прегрупирали и най-накрая отблъснали отчаяните убийци, без да понесат големи загуби в схватката.»

Квинт Курций Руф, «История на Александър Велики», Книга 2, глава 9

Клит и Теламон бързо влязоха обратно. Телохранителят отиде да предупреди Александър. Теламон препаса един боен колан и се присъедини към Сарпедон при портата на двора. Нощта беше прекрасна, звездите блестяха като вълшебни пламъчета в ясното небе. Пълната луна сияеше величествено в небето, като кораб на котва. Нощният бриз разнасяше уханието на цветя и билки. От време на време квакане на жаба, примесено с песен на щурец и приглушения крясък на нощна птица, нарушаваше тишината. Сарпедон беше извадил меча си: стоеше и се ослушваше като котка, готова за скок.

— Сигурен съм — прошепна той, — че звукът дойде оттам.

Прекосиха тревата, вече мокра от първата роса. Теламон си спомни нощите в горичките на Миеза, когато Клит ги обучаваше за нощни нападения — как да се движиш, какво да очакваш. Една птичка изпърха на клончето над тях и отлетя безшумно като призрак. Сърцето на Теламон заби по-бързо. Чуваше дишането си и как Сарпедон рязко си поема дъх. Мускулите на краката му се сковаха — имаше чувството, че ще пусне корени тук. Дърветата и храстите се превръщаха в страховити фигури. Това листа ли са? Ами онова — храст или някой притаен убиец, който се промъква с изваден нож, готов да нападне? Зарадва се, когато Сарпедон го подкани да продължат напред, движението го успокояваше. Навлязоха по-навътре сред дърветата.

Кракът му докосна нещо. Той приклекна и ръката му напипа влажна плът и лепкава, вече засъхнала течност. Докосна дълга коса, гърди на момиче и рани от нож — една на гърлото, друга на корема. Сарпедон вече се беше навел над другия труп, прострян до нея.