— Разбрах, че сме изгубили дванадесет души. Теламон се обърна. Сарпедон стоеше зад него с обляно от пот лице. Лекарят се усмихна и посочи превързаните му ръце, защитени от дебелите кожени ръкавици.
— Май се оказаха полезни.
— Да, поне мечът не се изплъзваше от ръцете ми. — Спартанецът взе една кърпа от масата и изтри лицето и врата си. Силен одобрителен вик се понесе от вътрешността на къщата, последван от бурен смях.
— Царят се върна. — Клит отново се беше появил. На грозното му лице имаше изражение, което при него минаваше за усмивка.
— Ето един човек, който обича да убива — прошепна Касандра.
— А защо се смеят? — попита Сарпедон.
— Открили Птолемей да спи зад кухненската маса. Някой помислил, че е мъртъв. Сега се събуди и разбра, че е изпуснал цялата веселба. Лекарю, Сарпедон, царят иска да ви види. Остави червенокосата прислужница да се занимава с раните.
— Не съм прислужница! — изфуча Касандра.
— За мен си — подразни я Клит, завъртя се на пети и напусна стаята.
Александър се беше върнал в трапезарията — едно от малкото помещения, както каза весело, където не бяха влизали нападателите. Не беше свалил бронята си и разглеждаше леката драскотина на ръката си. Теламон отиде да му помогне, но царят му направи знак да го остави и се хвърли на лежанката напряко с разперени ръце. Известно време лежа, мълвейки нещо тихичко към тавана, после се съвзе и направи знак на Сарпедон, Теламон и Клит да седнат близо до него. Слуга с измъчен вид донесе вино. Солан и останалите писари се върнаха, но Клит ги отпрати и затвори вратата.
— Какво пише Омир, Теламоне? — попита Александър. — Ръкописът е под възглавницата ми. Нещо за «внезапни кървави нападения във мрака на нощта».
— Това не беше обикновено нападение — намеси се Клит. — Беше клопка. Те знаеха, че сме тук. — Приведен, с отпуснати между краката ръце, той приличаше на голяма мечка. — Съгласен ли си, Хефестионе?
— Да — отвърна Хефестион. — Всички бяха облечени в черно, бяха бойци от пустинята, ветерани от войните на персите с Пясъчните странници от Египет. Трябва да са дошли на малки групи и когато е паднал мракът, са се промъкнали през редките ни постове, покатерили са се през стените и са се скрили в градината. — Той кимна към Сарпедон. — Ако не беше отишъл да разузнаеш, те щяха да нахлуят във вилата, преди да се вдигне тревога.
— А задачата им? — попита Александър.
— Естествено, да те убият, господарю — изръмжа Клит. Царят погледна към Теламон. Лекарят още се чувстваше зле, но всеки признак на слабост между тези убийци щеше да предизвика смях, а не съчувствие. Те знаеха миналото му, отвращението на баща му от кръвта, внезапното му напускане на академията и учението му в други страни.
— Е, лекарю, видя симптомите. Каква е причината според теб?
Теламон си спомни тъмните фигури, лудия бяг през тревата.
— Да си призная — каза той бавно, — ако Аристандър беше тук, сигурно щеше да анализира нападението по-хладнокръвно.
— Той ще е тук сутринта — промърмори Александър. — Продължавай.
— Трябваше да поставим повече постове — заяви Птолемей. Тъмното му лице, което приличаше на маймунско, още беше зачервено от гняв, а надебелелият език не му се подчиняваше. — Казвал съм ти и преди, Александре, ти си винаги в центъра на вниманието и трябва да бъдеш. Колко имаме тук? Най-много няколкостотин души. Вилата е голяма. Обзалагам се, че повечето от стражите са спали на поста си.
— Следвайки твоя пример? — подразни го Клит. Птолемей изрева в отговор.
— Всички в тази къща знаеха, че идваш — продължи Теламон, — така че новините може да са стигнали до Мемнон и командирите му в Халикарнас. Остава само един интересен въпрос, макар че лесно ще разберем отговора му. — Теламон млъкна.
— Хайде, Аристотел — пошегува се Птолемей. — Напрежението ме убива.
— Тази сутрин знаехме, че Александър ще дойде тук. Но никой от тази вила не е ходил в Халикарнас. Нито прислужниците, нито някой от писарите. Мемнон явно е бил добре осведомен. Нападателите са имали план на вилата, знаели са кои помещения са важни, къде е градината и изходите.