— Някой може да е изстрелял стрела с прикрепено съобщение — обади се Хефестион.
— Трябва да е била доста тежка стрела — отвърна Сарпедон. — Теламон е прав. Нападателите са били добре осведомени. Знаеха мястото, времето. Сякаш — той направи гримаса — сякаш някой им е написал всички подробности.
— Сигурни ли сте, че никой не е излизал от вилата? — попита Александър.
— Господарю — отвърна Сарпедон, — заповедите ми са много строги. Тази вила се намира на шест километра от Халикарнас — поне на един час път пеша.
— Може ли да е взел кон от конюшнята? Сарпедон поклати глава.
— Щеше да се забележи. Сега Халикарнас е вражески град. Щеше да му е трудно да влезе, дори ако е шпионин. Трябвало е да се види с Мемнон или някой от командирите му, а после да се върне тук. Никой не е отсъствал толкова дълго време.
— Имаме ли пленници?
— Трима — обяви Хефестион. — Единият беше ранен в корема, затова му прерязах гърлото.
— Доведи другите двама — нареди Александър.
Птолемей се канеше да стане, когато на вратата се почука. Влезе Солан, последван от Бес. Двамата веднага паднаха на колене. След тях се появи жрецът Херол, все още с маска. И тримата изглеждаха разтревожени, особено жрецът, който беше забравил високомерната си арогантност.
— Какво има? — попита Александър.
— Господарю, трупът на Памен е изчезнал.
— Какво! — Теламон скочи на крака. Трупът беше оставен в една от пристройките. Заради жегата погребалната клада беше приготвена за следващата сутрин.
— Бяхме там — избърбори Солан. — Взели са трупа. Александър и другарите му мълчаха. Теламон затвори очи. Представи си Памен в тъмната локва кръв, после как вдигнаха трупа и го отнесоха в пристройката. Заедно с Касандра го бяха съблекли напълно, а после го бяха увили с ленени ивици, накиснати в благоуханно масло, за да прикрият миризмата на разложение.
— Теламоне?
Лекарят отвори очи. Александър го гледаше с любопитство.
— За това ли са дошли? За да вземат трупа на човек, загинал при нещастен случай?
— Било ли е нещастен случай? — прошепна Теламон. — Дали бедният Памен не е бил убит? Дали убиецът не е забравил нещо важно по трупа? — Той поклати глава. — Това доказва, че някой от тази вила за много кратко време е успял да предаде важна информация на Мемнон, макар да не знам как. Първо, че Александър ще дойде тук. Второ, че с него няма да има много хора. И трето — Теламон въздъхна, — че Памен е убит и че трупът му крие тайна, необходима на Мемнон.
— Но каква? — попита царят.
— Не знам. Солане? Главният архивар поклати глава.
— Сигурен ли си, че трупът го няма? — Александър удари с юмрук по масата.
Солан остана мрачен, както винаги.
— Огледахме навсякъде, господарю.
— Потърсете го пак! — отсече царят. — Клит, доведи двамата пленници.
Писарите излязоха. Малко по-късно Клит въведе заловените нападатели. Ръцете им бяха вързани зад гърба, а двама щитоносци опъваха въжетата около вратовете им. Накараха ги да коленичат между лежанките. Клит свали тъмните им качулки и разкъса дрехите им, така че останаха голи до кръста. Александър взе стол и седна почти между тях, наклонил глава встрани — поза, която заемаше винаги, когато изучаваше внимателно някого. Погледна първо единия, после — другия.
— Перси ли сте? — говореше на койне, свободния език на провинциите.
Двамата мъже отвърнаха на погледа му. Теламон, който седеше зад Александър, внимателно ги наблюдаваше. Главите на мъжете бяха обръснати, не носеха мустаци или бради, телата им бяха обилно намазани с масло. Теламон си спомни, че това се правеше, за да ги улесни при близкия бой. С тези черни ленени роби и мазни тела щеше да е трудно някой да ги хване и задържи. Не носеха пръстени, нито накити. Хора на средна възраст с мургави, обветрени лица на ветерани, изгоряла и загрубяла от слънцето и пустинния вятър кожа. Не бяха високи и изглеждаха като близнаци с дребните си лица, остри носове и тъмни, влажни очи. Един от тях отговори на собствения си език. Теламон разпозна думата «Александрос».
— Аз съм Александър — каза тихо царят. — Аз съм владетел на Македония.
Един от мъжете отметна глава и се изплю. Александър направи знак на Клит да не се меси, хвана скъсаната роба на мъжа и изтри храчката от бузата си.
— Защо дойдохте тази вечер? Мъжът отново се приготви да плюе. Царят го удари през устата, разцепи устната му и от нея потече кръв.
— Защо дойдохте тази вечер? — повтори той. — Да ме убиете ли трябваше?