— Ти ми предложи пари — нацупи се момичето.
— И какво видяхме?
— Погледнахме към къщата и видяхме светлина на фенера, който се движи.
— Сигурна ли си? — попита Сарпедон.
— Да, беше там. — Тя посочи към един прозорец, през чиито капаци проникваха ивици светлина.
— Кажи на лекаря какво видя всъщност.
— Сякаш някой люлееше фенера назад-напред, а после изчезна.
Спартанецът я бутна назад.
— Това беше причина за тревогата — промърмори той, докато гледаше как момичето върви по калдъръма. — Излязох с нея, за да се потъркаляме. Тя ми каза, че трябва да бъдем внимателни, защото един прислужник и момичето му били излезли навън. Боеше се, че може да кажат на баща й. Обърна се и видя фенера на онзи прозорец. Аз също го зърнах. Казах й да се прибира и се качих горе. Пиршеството още продължаваше.
— Чия беше стаята?
— На Солан. Вратата беше отворена. Влязох, но вътре нямаше никой. Нямаше никаква светлина, нито фенер. Слязох долу и се върнах тук. Заподозрях нещо нечисто и вдигнах тревога.
— Искаш да кажеш, че това е било сигнал? За персите?
— Да, така мисля. Предварително уговорен.
— Може ли да е бил Солан?
Сарпедон потръпна и се уви по-плътно в наметката си.
— Както казах, лекарю, всеки от нас носи бремето си. Солан е разочарован човек. Мразеше Памен, защото беше спечелил благоволението на царица Ада.
— А истинската причина?
— Солан не обича жените; връзките му са само с мъже. Мисля, че харесваше Памен. Заглежда и младия Бес.
— Ами Херол?
— Той е жрец и се кланя на някакъв загадъчен бог-змия. Херол не се погажда с никого. Трябвало е да напусне набързо Халикарнас. Както казах, скарал се с Памен за, някаква жена.
— Значи всеки от тях може да е персийски шпионин?
— Да — персийски, атински или на Александър. — Сарпедон сви рамене. — Нашите писари са учени хора, които отчаяно искат да се доберат до някой висш пост или служба в нечий двор.
Теламон прехапа устни: с фенера беше сигнализирано от стаята на Солан, но всеки можеше да го е направил.
— Кой стои там, в тъмното? Теламон рязко се обърна.
— О, не!
Генций и Демерата вървяха по калдъръма Актьорът беше наметнат със странна камилска кожа, а Демерата беше увита в робата си като кукла.
— Какъв кошмар! — дочуха гласа на Генций.
«Най-грозното обезобразяване, което виждал съм! О, ти, жестока и безчувствена агония! Кой демон на съдбата тъй внезапно те повали?»
— Познати ли са ти тези думи, лекарю? — наперено приближи Генций.
— Как бих могъл да ги забравя? Гледах те, когато ги рецитираше в Коринт — отвърна Теламон. — Стоях и аплодирах с останалите.
Генций леко се поклони.
— Къде беше, когато ни нападнаха? — продължи лекарят.
— Нали знаеш, приятелю — актьорът махна с ръка, — не съм воин. Не мога да се бия. Не съм бързоногият Ахил.
— Значи се готвиш да рецитираш и Омир?
Генций се приближи и благовонията, с които се беше намазал, ги обвиха като облак. После застана, сложил ръка на рамото на жена си.
— Къде беше? — настоя Теламон.
— В мазето, треперейки с останалите.
— А защо сега сте тук?
Конското лице на Генций разцъфна в усмивка.
— Защото царят ме покани да рецитирам.
— Кога за последен път беше в Халикарнас? Демерата отстъпи назад. Разтревожен, Генций вдигна ръка, сякаш готов да подхване някой безкраен монолог за Едип.
— Само ми кажи кога за последен път беше там. — Теламон не обърна внимание на смеха на Сарпедон.
— Преди два месеца, точно когато лятото в цялата си красота беше покрило тревата с цветя.
— Игра ли пред Мемнон и Ефиалт?
— Разбира се.
— А те наградиха ли те?
— Това е моя работа. Опитах се да напиша пиеса — продължи забързано Генций — за древния цар на Халикарнас, но на персите тя не се понрави, затова побързах да изчезна. Нали, Демерата? Минах през Тройната порта и си плюх на петите. — Генций вдигна пръст към устните си. — Няма да се върна там. В Халикарнас никога не са уважавали артистичния ми гений.
— За разлика от царица Ада? Актьорът изпъна пилешкия си врат.
— Рецитирах монолозите на Еврипид. Изиграх ролята на Медея. Разплаках царицата.
— Убеден съм — сухо заяви Теламон. — Запозна ли се там с нашите писари?
Промяната в очите на актьора, облизването на устните, начинът, по който жена му се скри зад него, показваше, че нещо не е наред. Сарпедон стоеше до Теламон, свел глава и раменете му се тресяха от смях.