— Запознах се с писарите, включително с мъртвия Памен. Сарпедон знае истината. Памен се опита да прелъсти моята Демерата.
— И успя ли?
— Може ли червеят да лети? — отсече Генций. — Не съм тук, за да обсъждаме моята… — Той махна с ръка. — Нощта е още млада. Видях царя, войниците. — Актьорът сбърчи нос. — Спят, увити в потните си одеяла, но ние ще си направим празненство и вие сте поканени. — Има останала храна и вино.
И без да дочака отговор, Генций излезе от двора тъй драматично, както би напуснал сцената.
— Опитвал ли се е Памен да прелъсти Демерата? — попита Теламон.
— Така твърдят клюките — отвърна спартанецът. — Това е много забавно — как Генций се ядосва за малката си женица, която го отрупва с внимание, но хвърля по някой поглед и встрани. Повече от това — той сви рамене — не мога да ти кажа.
Теламон му пожела лека нощ.
— Няма ли да дойдеш на празненството? — имитира Сарпедон провлечения говор на актьора.
— Може би, а може би не — отвърна лекарят. Влязоха във вилата. Войниците се готвеха да спят, изморени от скорошната битка. Теламон погледна тъмночервеното петно от кръв върху бялата стена. В много отношения Александър беше виновен за нападението: добре познатата му привързаност и пълното му пренебрежение към собствената му безопасност го излагаха на риск. Врагове като Мемнон го познаваха добре. Сигурно бяха отгатнали, че човекът, който сам тръгна срещу персийската конница по време на битката при Граник, бърза да види укрепленията на Халикарнас.
Някъде по коридора един войник запя. «Красива и благородна беше тази, върху която падна сребърният дъжд.» Нечий глас гръмко призова за тишина и песента заглъхна.
— Ще си легнеш ли най-после?
Теламон вдигна поглед. Касандра седеше на средата на стълбището, все още увита в наметката си.
— Къде са убийците? — попита тя. — Помислих, че ще изкарат всички ни от стаите, за да се настанят в тях.
— В овощната градина — усмихна се Теламон. — Александър обича да спи под звездите.
— За да докаже колко е кален ли?
— Не. Първо, е по-удобно. И второ, обича да показва на хората си, че не се ползва с привилегии.
— Къде са останалите?
— С Генций — отвърна лекарят. — На прословутото му празненство. Той е създание на нощта: в Коринт бяха добре известни среднощните му представления.
Той се изкачи по стълбите. Касандра му препречи пътя. Лекарят вдигна очи: лицето й беше много бледо, а лампата, която носеше, леко трепереше в ръката й.
— Какво има, Касандра? — Той притисна студените й пръсти. — Защо още се боиш и тревожиш?
— Защо, господарю? — тя укорително поклати глава. — Защо трябваше да се биеш? Ти си лекар, лечител. Не те бива с меча. Черния Клит казва, че затваряш очи, когато нанасяш удар. Какво се опитваш да докажеш, Теламоне? Че си смел и безмилостен като останалите пантери?
— Може би — усмихна й се лекарят в отговор и я целуна по върха на носа. — А може би съм страхливец и се опитвам да докажа, че не е така? — Той рязко се изсмя. — Касандра, трябваше да видиш как бягах. Хайде, твърде съм развълнуван, за да заспя.
Изкачиха се до коридора. Теламон се стресна, когато черна сянка пресече пътя им и силно мяукане отекна в тъмнината.
— Котка — обясни Касандра. — Полудива е, горката. Единственият, на когото вярвала, е Памен, той й давал мляко.
— Точно неговата стая искам да разгледам. — Теламон тръгна напред.
Коридорът беше дълъг и от двете му страни имаше стаи. Тази на Памен се намираше в малка ниша в края, гледаща към градината. Вратата беше отворена, но някой беше затворил капаците. Касандра намери две маслени лампи и ги запали, а после отиде до стаята им и донесе още. Теламон бутна тежката врата и седна на ръба на леглото.
— Ще произнесе ли реч господарят? — попита Касандра, когато седна с кръстосани крака на пода.
— Господарят ти ще те напляска, ако не внимаваш — отвърна Теламон и се огледа.
— Защо царят и неговите побойници не са дошли тук? — попита Касандра.
— Вече ти обясних защо. Честно казано, всички те си имат свои страхове, Касандра. В стаята си като в капан. Александър, Птолемей, Хефестион не обичат да бъдат между четири стени. Ти ги нарече пантери — те обичат откритите пространства и тънките стени на шатрите; това е наследство от детството им. Когато учехме в горичките на Миеза, винаги спяхме на открито. А войниците са и суеверни. Обзалагам се, че ако приклещим Птолемей в някой ъгъл и го засипем с въпроси, той ще признае, че се бои от духа на Памен.