— Сигурна ли си? — обърна се Теламон.
— Да. Освен това Солан твърди, че непрекъснато влизал и излизал от стаята си, но не забелязал нищо необичайно. Как би могъл някой да влезе през залостената врата, да закара Памен до прозореца и да го хвърли навън?
— Може би убиецът се е покатерил горе — предположи неубедително Теламон.
— Лекарю, лекарю! — подразни го Касандра. — Стените са гладки. Няма стълба, никой не е минавал по корниза. Собствените ти зорки очи — го забелязаха.
Теламон тропна с крак и се отдалечи. Дъските проскърцаха лекичко като кораб, който се люлее на котва.
— Памен е бил убит! — възкликна той. — Знам го. Но, Касандра… — Той се приближи до писалището и притегли малко ковчеже със стилуси — всички бяха изтъпени.
— Памен беше писар — обясни лекарят. — Перата са му били нужни като стрелите на воина, но не виждам нито едно подострено. Това не е ли странно? Когато открих трупа, дори в ръцете му нямаше нищо. Къде тогава е стилусът?
Четвърта глава
«Александър вдигнал лагера си близо до Халикарнас и започнал паметната му обсада».
В разказите си посетителите на двореца на градоначалника в Халикарнас описваха Стаята с делфините като изискана. Стените й бяха боядисани в блестящо светлосиньо. Името й идваше от изрисуваните по тях сребърни делфини със златни перки, които скачаха и лудуваха в блестящото море без никаква вълничка. Колоните на тази малка зала за аудиенции бяха боядисани по египетска мода: тъмносини с кървавочервени капители и основи. Подът беше от полиран мрамор и посетителите имаха чувството, че вървят по вода, която проблясва в светлината на многобройните маслени лампи, поставени в ниши и на големи бронзови поставки или малки дървени подложки из помещението. В средата на залата имаше подиум с малки масички и лежанки, покрити с великолепни тъкани, изрисувани с яркоцветни пауни. Заради хладния нощен въздух слугите бяха донесли подноси с жарава, поръсена с благоухания.
Ефиалт и Мемнон почти не обърнаха внимание на обстановката, когато се присъединиха към Оронтобат. И те като градоначалника бяха събудени посред нощ и се облякоха и обуха набързо, за да чуят новините. Предводителят на отряда убийци беше коленичил на възглавница пред подиума, лицето му беше потно и изцапано. Помощниците му се бяха привели около него като статуи, заслушани внимателно в тихия му, но ясен глас, докато описваше случилото се.
— Проникнахме вътре и се събрахме на малки групи. — Мъжът погледна жадно към чашите с охладен шербет по масите.
Оронтобат взе една чаша и я пъхна в ръката му. Командирът затвори очи и прошепна благодарствена молитва. Оронтобат беше доволен — може и да не бяха убили Македонския вълк, но се бяха върнали с военна плячка.
— Продължавай — дрезгаво каза Мемнон.
— Македонецът беше довел малко войници. Вилата се пазеше само от отряди, събрани около лагерните си огньове. Повечето от тях бяха изтощени и спяха дълбоко, срещнахме малка съпротива, прерязахме гърлата на няколко от тях, промъкнахме се покрай останалите и стигнахме до вилата. Пазачите бяха малко и небрежни. Прехвърлихме се през стената и, както ни беше поръчано, се събрахме в далечния ъгъл на овощната градина. Законните обитатели на вилата бяха избягали и слава на Огнения бог, бяха взели със себе си кучетата.
— Трябваше да го нападнем с повече хора! — Оронтобат се приведе и тропна с крак. — Тогава можехте да избиете всички.
— Тихо! — Мемнон вдигна ръка. — Колко души имаше там?
— Няколкостотин. — Командирът прочисти гърлото си.
— И колко души загубихме?
— Тридесет. Донесохме петима ранени, но нямаше да живеят и им прерязахме гърлата. — Командирът вдигна ръка с разперени пръсти — Сега душите им са при бога на светлината.
— Те се сляха с живия пламък — съгласи се Мемнон. — Откри ли съобщенията, оставени от нашия шпионин? — добави той.
— Както обеща той, бяха в пристройката. Намерихме трупа съблечен, покрит с платно и ленена покривка. Дневникът беше под него. Веднага изнесохме тялото.
— Добре! — промърмори Мемнон.
— Събрахме се — продължи мъжът. — Видях светлина да се движи на един от горните прозорци, уговорения сигнал, че пиршеството е започнало. Александър и военачалниците му пиеха.
— Но не се бяха напили? — усмихна се Мемнон. Командирът на нападателния отряд сви рамене и отпи от чашата.