— Дадох заповед да тръгнем към вилата, но беше вдигната тревога.
— От кого?
— Мисля, че от Сарпедон, началникът на охраната на царица Ада. Един от моите хора го разпозна от дървото. С него беше и лекарят Теламон — така разбрах от разговора им.
— Теламон? — намеси се Мемнон с интерес. — Чувал съм за него.
— Кой е той? — отсече Оронтобат.
— Прочут лекар, приятел на Александър от детските години. Учил в академията на Аристотел в Миеза, но баща му го взел оттам. Станал лекар и бродел около Вътрешното море като изгубена душа.
— Виждал ли си го?
— Няколко пъти. — Мемнон направи гримаса. — Ако Александър е заобиколен с хора като Теламон, може да разчита на добър съвет, остър ум и зорки очи.
Оронтобат удари с една сребърна чиния по масата.
— Командире, щях да те възнаградя, ако беше прерязал гърлото на Сарпедон. Отдавна ни пречи.
— Имаха предимство. Избягаха ни и стигнаха до вилата. Вдигнаха тревога, затова започнах атака. Опитахме се да проникнем във вилата, но не знаехме къде са покоите на царя, а макар войниците отвън да бяха небрежни, Александър беше охраняван от отряд щитоносци. Промъкнахме се на горния етаж и там изгубихме повечето си хора, защото ги приклещиха в един коридор. Дотогава тревогата беше вдигната и в лагера извън вилата. Тревожех се, че ще ни обградят, затова наредих да се изтеглим. Взехме ранените и избягахме. Не ни преследваха.
— И прочете ли дневника? — внезапно попита Оронтобат.
Командирът сви рамене.
— Донесох тялото на Памен и дневника му. Когато бяхме извън опасност, наредих да запалят факли. Исках да се уверя, че сме взели всичко поръчано.
— А трупът?
— Можеш да видиш сам. Мъртъв е поне от ден, има следи от силен удар от лявата страна на главата и рани по тялото.
— Злополука? — Гласът на Ефиалт прозвуча пискливо. Мемнон любопитно го изгледа. Ефиалт беше смел и разумен военачалник, решителен воин, но през последните дни беше изнервен и неспокоен. Омразата му към Александър и желанието да отмъсти за разрушената Тива ставаха все по-натрапчиви.
— Злополука ли е било? — повтори въпроса си Ефиалт.
— Господарю, не съм лекар.
— Кажи ми — спокойно каза Мемнон, — появи ли се по време на атаката нашият шпионин?
Командирът поклати глава отрицателно.
— Взеха ли пленници от твоите хора? — попита Оронтобат.
— Осем, а може би повече. — Командирът разпери ръце.
— Но дори да ги хванат, те няма да говорят.
Мемнон направи знак на мъжа да пие, което той направи жадно, преди да предаде чашата на другарите си.
— Свободни сте. — Оронтобат стана, взе кожена кесия и раздаде по един златен дарик на мъжете.
— Добре сте се справили.
Пустинните бойци се изправиха, поклониха се пред подиума и изчезнаха в нощта.
— Можехме да го убием — каза Ефиалт като на себе си.
— Можехме да го приклещим като плъх в канавка.
— Ефиалт — успокои го Мемнон. — Изпратихме малък отряд през нощта. Ако бяха повече хора, македонците щяха да ги забележат. — Той вдигна чаша към Оронтобат.
— Хората ти са се справили добре. Донесоха ни тялото, но защо ти е нужно?
— Господарю — усмихна се персиецът, — и аз имам своите тайни. Не ти ли е минавало през ума, че твоят шпионин може да е убил Памен? Точно тук става интересно. Ела, искам да ти покажа.
Излязоха от Стаята с делфините, минаха по огрени от луната галерии и стигнаха до тъмниците под двореца. Пазачите и ключарите приличаха на вързопи с дрехи. Цербер беше в малката си стаичка в средата на коридора, пълното му, нацапано със сажди лице беше зачервено от виното, устните — влажни. Той се поклони раболепно.
— Евнуха ли искате да видите? — Оронтобат поклати глава.
— Не, трупа.
Цербер ги преведе покрай стаята на Евнуха, която обаче тънеше в мрак. Стигнаха до една стая в края на коридора. Цербер отвори вратата и им направи път.
Тялото на Памен, обкръжено от маслени лампи, лежеше върху една маса. Мирисът на разложение беше натрапчив, въпреки малките кубчета благоухания, поставени наоколо. Лицето на писаря беше сиво, очите полузатворени, главата му изглеждаше обезформена заради засъхналата кръв от ужасната рана. Краката, ръцете и торсът му все още бяха покрити с кал и прах от забързаното пътуване през нощта, главата му беше гладко обръсната — космите бяха нападали върху масата и пода наоколо.
— В името на Атина! — прошепна Оронтобат. — Какво е това? — Той взе една маслена лампа и я приближи до скалпа на мъртвеца. Мемнон различи татуировката точно над линията на косата — всевиждащото око на Ахурамаздас орлови криле.