Теламон се върна в стаята си. Касандра вече се беше завила с одеяло на походното легло под прозореца. Лекарят реши да се обръсне и го направи опипом, после подряза мустаците и брадата си. Съблече се и се изми внимателно с мокра гъба, прикрепена на пръчка, подсуши се и намаза тялото си с масло.
— Заспа ли Великият убиец?
Лекарят бързо нахлузи туниката си.
— Не се тревожи! — провикна се Касандра. — Няма да надничам. Между другото, изхвърлих нощното гърне. Някой от онези мързеливци на пиршеството трябва да го е използвал, защото стаята ни миришеше на бунище.
— Не се тревожи — отвърна Теламон. — Ще използвам ямите. А царят спи сладко.
Касандра се обърна, лицето й беше скрито в мрака.
— Чудя се дали е така, Теламоне? Колко ли много призраци го преследват? Маково семе ли му даде?
— Разбира се! — Теламон дръпна ленената покривка от леглото си и легна, увивайки се с дебелата войнишка наметка.
— В такъв случай — прошепна Касандра — ще се събуди призори свеж и бодър и ще докаже на всички, че Александър Велики е съвсем здрав.
Думите й се оказаха пророчески. Теламон имаше чувството, че току-що е заспал, когато чу удари по вратата и Черния Клит влезе, пляскайки с ръце.
— Стига си спал, Теламоне, царят те вика. Отиваме да видим Халикарнас.
Теламон се надигна с натежали крайници и подути очи.
— Искам да спя — прозя се той. — Пет пари не давам за Халикарнас.
Клит приближи до леглото на Касандра.
— Не си го и помисляй! — викна тя, без да помръдва. — Само да си посмял да ме пипнеш, грознико!
Клит я плесна отзад и излезе от стаята, като се заливаше от смях.
Теламон стана и бързо се облече, нахлу високите кожени ботуши и завърза връзките. Наля вода от каната и наплиска лицето си. Взе наметката и бойния си колан, които висяха на кука на стената. Отдолу се чуваше раздвижване. Касандра промърмори нещо, но Теламон, още полусънен, излезе навън. Един от царските прислужници му пъхна в ръката парче нахапан хляб и чаша разредено вино. Теламон ги погледна и му ги върна.
— Предпочитам неначената закуска — промърмори той. Дворът беше пълен с конници от отряда на Сребърните щитове, облечени в бронзови ризници, сиви кожени фустанели, пурпурни пояси и наметки в същия цвят, закопчани на рамото. Млади и суетни, те се гордееха с външността си не по-малко, отколкото с бойните си умения. Носеха кръгли щитове, къси копия и бойни колани, преметнати през рамо. Повечето не бяха сложили беотийските си шлемове, а ги бяха завързали за сбруята на конете — най-добрите жребци от царската конюшня. Те бяха покрити с пурпурни чулове — цветът на полка — черната им блестяща сбруя беше добре почистена и лъсната. Александър стоеше между тях, оглеждаше конете, шегуваше се и бъбреше. Коняр му доведе червеникавокафяв боен кон с покривало от леопардова кожа, което стигаше от шията до опашката. Александър хвана юздите на коня, остави го да оближе врата и ръцете му, преди да скочи на седлото. После зърна Теламон.
— Конят ти е изведен, лекарю — усмихна се той. — Една хубава утринна езда ще ти бъде от полза.
После се обърна и потегли, а щитоносците се струпаха зад него като група ученици, готвещи се за лудория. Клит и Хефестион чакаха извън двора, държейки помежду си коня на Теламон.
— Най-кроткият в конюшнята — прошепна Хефестион.
— Сам го избрах. И ти изглеждаш уморен като мен.
— Царят трябва да е по-благоразумен — изръмжа Клит.
— Взимаме съвсем малко хора.
Те последваха царската кавалкада по пътя, минаха по алея, обградена от смокини и стигнаха до главния вход, където чакаха другите войници. Теламон дочу викове и цвилене на коне и когато стигна там, разбра каква е причината за вълнението — от двете страни на входа към вилата бяха издигнати два кръста, на които бяха разпнати персийските пленници. Единият вече беше мъртъв и тялото му висеше отпуснато, но другият още мърдаше и прикованите му ръце търсеха напречното дърво, за да се надигне и да диша по-лесно. Малко по-надолу войниците бяха издигнали погребална клада за жертвите на битката от предишната вечер. Наблизо група стрелци се грееха около един мангал. Прозвучаха тръби и свитата на Александър започна да се строява. Царят седеше на коня си, загледан в погребалната клада, с присвити очи и стиснати устни. Мъртвите бяха натрупани на куп, увити в окървавените си наметала — гърци и перси, обединени в смъртта. Мъжът на кръста изкрещя сърцераздирателно. Александър погледна към него. После се наведе и прошепна нещо на командира на стрелците. Мъжът вдигна лъка си и извади стрела от колчана си. Преди някой да разбере какво става стрелата изсвистя във въздуха и улучи разпнатия в сърцето. Тялото увисна на кръста. Александър отново прошепна нещо, няколко стрелци свалиха труповете и ги хвърлиха като цепеници най-отгоре на кладата. Царят поръси върху тях благоуханно масло като възлияние. Придружителите му мълчаха — редица след редица конници. Запалиха факла. Конете зацвилиха, когато пламъците лумнаха и димът се изви към небето. Александър обърна коня си и се загледа към войниците си.