— Никой не умира напразно! — заяви той. — Мъртвите перси са доказателство за отчаянието на защитниците на Халикарнас! Македонците, които загинаха, показват колко яростна ще бъде атаката ни! Дано всички те стигнат до Елисейските полета!
Той направи знак на началника на стрелците и още главни полетяха към кладата. Пламъците се издигнаха с рев към небето, сиво-черният дим се понесе като облак. Теламон, който беше избързал напред, погледна към небето. Слънцето още не беше изгряло, но си личеше, че денят ще бъде хубав: само леки перести облаци се виждаха на фона на розовосиньото небе. Бризът понесе погребалния дим към него и Теламон се зачуди колко ли още хора ще измрат, преди да бъде превзет градът.
Александър се появи в галоп, Хефестион и Клит яздеха зад него. Той спря, каза им нещо, после се отправи към Теламон.
— Стой до мен — нареди царят. Конят му се подплаши и се вдигна на задни крака. Александър го притисна с колене, дръпна сръчно юздите и го успокои. Зад тях Хефестион и Птолемей водеха колоните конници. Александър погледна през рамо, после се наведе и потупа Теламон по рамото.
— Снощи свърши добра работа, лекарю. — Той почеса коня между ушите. — Как ти се вижда пациентът ти тази сутрин?
— Очевидно не толкова уморен, колкото съм аз. Александър се засмя. Теламон се вгледа в него. Царят се беше погрижил за себе си — лицето му беше обръснато, косата — измита и сресана. В златната си ризница и бойна фустанела в същия цвят, пурпурната мантия, поръбена със злато и беотийския шлем с пера, който висеше от бойния му колан, Александър приличаше на герой-завоевател, млад авантюрист, безгрижен военачалник.
— Не обичам да ме гледаш отблизо — промърмори той. — Имам чувството, че търсиш симптоми на някакво заболяване.
— Не би трябвало да имаш такива кошмари.
— Филип никога не ме изоставя. Ако не е той, е майка ми. — Александър се наведе към него. — Харесва ли ти конят? Избраха го специално за теб, лекарю — за да яздиш по-удобно. Да се надяваме, че днешният ден ще е по-добър ден от вчерашния.
Теламон се огледа. Донякъде околността му напомняше за Македония — планински върхове в далечината, хълмисти равнини, изпъстрени с ярки диви цветя. Горички от зелен дъб, кипарис, върба и смокиня подсилваха зеленината. От време на време облак дим забулваше небето, но ливадите от двете страни на пътя изглеждаха пусти: мишелов се спусна над тях, а после рязко се издигна, подплашен от тропота на копитата и дрънченето на оръжия, докато ескадроните на Александър приближаваха равнината на Халикарнас.
Царят подуши вятъра.
— Винаги усещам мириса на морето!
— Дори толкова навътре в сушата? — Александър се засмя.
— Може би си въобразявам. Днес се надявам да изненадам персите. Никанор ще се погрижи за останалата част от флота ми. Сократ има тайни заповеди да нападне на югоизток и да вземе пристанището Минд. Обещано му е, че пристанището ще отвори портите си. Тогава Никанор ще отведе корабите там и аз ще получа обсадните си машини.
— Толкова лесно?
— «Толкова лесно» — имитира го Александър. — После ще конфискуваме всички каруци и ще покажем, че стените на Мемнон не могат да ме спрат.
— За да надминеш баща си?
— Не започвай пак! — отвърна Александър.
— Какво толкова те привлича в Халикарнас? — настоя Теламон. — Завземането му ще увеличи славата ти, но защо има толкова голямо значение за теб?
Александър се взря в небето.
— Това ястреб ли е или орел? — зачуди се той. — Ако е орел, това е добър знак.
— В момента — отвърна Теламон — не ме интересува дори да е майка ти, Олимпиада.
Александър се разсмя и потупа коня си.
— Попитах те нещо. Защо Халикарнас?
— Странно, че спомена майка ми. — Царят хвана юздите с една ръка. — Вече не я сънувам, както онзи път, когато лежеше на легло, а около нея се гърчеха змии. Оттогава змиите ме отвращават, дори безобидните — мразя всичко, което се гърчи и навива на кълбо. Странно как страховете от детството се връщат и те преследват. Имаше такъв цитат от «Илиада», но в момента не си го спомням.