Александър откъсна стръкче трева и го захапа. Теламон си представи външната стена от задната част на вилата — отворените прозорци, включително този на Памен; убиецът, който върви по мръсния, обсипан с птичи изпражнения корниз.
— Мисля, че нещо греша — въздъхна лекарят. — Корнизът е на прекалено видно място — Памен щеше да го види или да го чуе. Освен това — Теламон облиза устни — прегледах корниза и не открих следи някой да го е използвал.
Един войник извика. Гласът му беше силен и ясен. Теламон вдигна очи и внезапно осъзна, че беше пропуснал възможното участие на Генций и Демерата.
— Добре — Александър се изправи. — Още ли ти е зле? Теламон се усмихна.
— Не, вече не.
— Добре. Да се връщаме във вилата. Заспускаха се по хълма. Конниците, които стояха в кръг и шумно разговаряха, посрещнаха царя с вдигнати мечове и боен вик. Александър вдигна за поздрав и двете си ръце.
— Видяхме укрепленията на Халикарнас! — извика той. — И Мемнон ни видя. Той не може да избяга, затова ще се върнем и този път стените няма да го защитят!
Силен вик посрещна думите на царя. Доведоха коня му. Той се метна на него, сякаш нямаше никакви грижи, дръпна юздите, принуди коня да се вдигне на задните си крака и се завъртя, за да приеме овациите на хората си.
Александър и приятелите му поеха през полята. Останалите се качиха на конете и под заповедите на командирите си се строиха по отряди. Царят препусна в лек галоп и колоните конници го последваха по прашния път, който водеше надалеч от Халикарнас.
Когато се върнаха във вилата, Теламон и Касандра се заеха с ранените. Според списъците бяха изгубили поне две дузини мъже и 30 коня. Повечето от раните бяха получени от мечове и ками, имаше също ожулвания, счупени или навехнати крайници. Теламон сформира импровизирана болница в една от градините и организира няколко прислужници, които се грижеха за по-дребните порязвания и охлузвания, докато те с Касандра превързваха сериозните рани. С помощта на тежко хиоско вино, сол и мед Теламон почистваше нараняванията. Завивките от леглата бяха накъсани за превръзки, чупеха се колове, за да направят от тях подходящи шини. И Теламон, и Касандра бяха свикнали да работят в полеви условия. Тя спазваше хигиената, изисквана от лекаря, като постоянно миеше ръцете си с гореща вода и ги бършеше с чисти парцали, които след това изхвърляше.
— Защо правиш това? — попита един от войниците, докато Теламон превързваше дълбокото порязване над коляното му.
— Всички ми задават този въпрос — отвърна Теламон. — Не мога да ти отговоря съвсем точно. Египтяните смятат, че въздухът предизвиква замърсяване и че цялата мръсотия и гной трябва да бъдат премахвани. — Той изля тежко вино, примесено със сол върху крака на мъжа. Преди виното да достигне до оголената рана, войникът се напрегна и стисна зъби, за да не извика.
— Това е добре — окуражи го Теламон. — Когато раната загнои, започне да позеленява и замирише, тогава трябва да крещиш.
Той намаза раната с мед и я превърза не много стегнато с ленени ивици.
— Не ги махай — предупреди лекарят. — И не ги стягай. Вниманието му се отвлече от виковете, които прозвучаха сред дърветата. Той остави войника на Касандра и навлезе в хладната сянка. Двама мъже лежаха на платнища. Лицата и телата им бяха лошо обгорени от катапултите на Халикарнас. При единия кожата беше напълно изгоряла и отдолу се виждаше оголена плът. Мъжът беше изгубил едното си око и празната му орбита сляпо гледаше към мухите, които въпреки усилията на санитарите, бръмчаха около откритата рана.
— Можеш ли да направиш нещо? — Командирът на ескадрона седеше облегнат на едно дърво.
Теламон коленичи между двамата мъже.
— Дадох им вино — каза помощникът, — смесено с маково семе.
Лекарят огледа лицата им и сърцето му замря. Огромни парчета кожа бяха изчезнали и плътта по тях се беше набръчкана. Единият продължаваше да стене в наркотичния си сън, бълнуваше в кошмарите си и викаше майка си.
— С нищо не мога да им помогна. — Теламон погледна към командира. — Не толкова заради раните. — Той леко поглади челото на един от ранените. — Това е шок за телата и мозъците им.