— Имаме шпиони и готвим изненада — загадъчно отвърна той.
— Между другото, къде е Птолемей? — попита Хефестион. — Мислех, че днес ще бъде с нас. Той обича да стои отпред и да се перчи с натруфения си шлем.
Царят се изправи и тихо каза:
— Хефестионе, погрижи се лагерът да е добре охраняван. Паролата за тази нощ е «Аполон». Нареди звънчета да бъдат предавани от ръка на ръка. Кажи на всички постове, че ако намеря някого заспал, ще му катапултирам главата зад стените. Теламоне, ти се връщай във вилата. Червенокосата ти приятелка е там. Вземи писарите със себе си. Колкото по-бързо разгадаят ръкописа на Питий — добави той горчиво, — толкова по-добре за всички нас!
После влезе във вътрешността на палатката — знак, че разговорът беше приключил.
— Ще си допия виното — кисело каза Клит. С черното си подплатено наметало той приличаше на голяма мечка, която опипваше раната на дясната си буза.
Хефестион тръгна след Александър, а Теламон излезе, все още леко замаян от битката. Спомни си думите на баща си: «Никога не разбираш какво става по време на битката. След нея в ума ти остават само отделни картини.» Лекарят погледна небето и се учуди колко бързо беше минало времето — слънцето залязваше, хладният бриз гонеше жегата. В ума му още се въртяха сломени от боя — скърцането на катапултите; огънят, падащ от небето, бутаните напред заслони; стрелците, падащи под дъжд от стрели. Мъже, които се гърчат от уплаха, черен дим, който скрива всичко. Тропотът на копитата и ярките туники на персийската конница, македонските фаланги, които се втурват напред… — Можеше да загинем — въздъхна той. Припомни си ранените и усети угризения. Напусна царското заграждение и влезе в лагера. Войниците бяха забравили ужасите от деня и се трупаха около лагерните огньове. Тръби и рогове сигнализираха за онези, които все още имаха задължения в конюшните или копаеха нужници. Останалите бързаха да отворят кошниците с дажбите си, в които имаше обичайните хляб, месо и лук, поръсени със сол и мащерка и увити в смокинови листа, за да се запазят пресни. Каруцата с виното мина и всеки отряд получи по две големи кани. Теламон забърза нататък. В другия край на лагера беше опъната редица от палатки. Трима от царските лекари — Пердикъл, Клеон и Никий — вече работеха в тях. Престилките и ръцете им бяха изцапани с кръв.
Ранените бяха разделени на три части: онези, които можеха да бъдат превързани бързо, онези, които щяха да отнемат повече време и безнадеждните случаи, за които нищо не можеше да се направи, освен да им се даде вино с опиат и милостиво да им се пререже гърлото. С последните вече се бяха справили и на близкия хълм беше издигната погребална клада, върху която бяха нахвърлени труповете.
— Жреците ще се оправят с тях — извика Клеон, наведен над една носилка, — и щом се стъмни, ще запалят кладата.
— Колко убити има? — попита Теламон, докато поемаше кожената престилка от един помощник.
— Общо около четиристотин.
Теламон се загледа в редицата трупове на тревата, всеки увит в одеялото си. Разбираше отвращението на баща си: младежи от различни народности — гърци, критяни, родосци, неколцина сирийски наемници и македонци — лежаха спокойни в смъртта с ръце, отпуснати покрай телата, изпъстрени с ужасни рани. Някои от труповете бяха без глави, на други липсваха ръцете или краката, трети представляваха овъглени скелети и парчета плът, висящи като увехнали листа. Миризмата беше натрапчива. Един санитар му подаде напоена с благоухания гъба и Теламон с наслада вдъхна свежия аромат. Някий викаше за помощ и той се отправи към него. След това тръгна по редицата с ранените — превързваше рани, слагаше шини, успокояваше разтревожените войници с уплашени очи, че ще оздравеят. Падна мрак. Запалиха факли. Теламон продължаваше да превързва, мажеше мед и сол върху рани, крещеше на санитарите да държат здраво войниците, когато чу врява и рев откъм лагера. Той скочи на крака. Един прислужник дотича през тревата, подскачайки като елен.
— Отново на бой! — викаше той. — Отново на бой! Теламон каза на санитаря да довърши превръзките и забърза обратно към лагера. Навсякъде цареше хаос и объркване. Войниците търсеха мечовете и щитовете си. Командири крещяха на отрядите си да се престроят. Бойни рогове свиреха тревога. Конниците извеждаха конете си. Теламон влезе в царското заграждение. Царят, обграден от военачалниците си, обличаше бронята си.
— Какво правиш тук? — попита Александър гневно. — Мислех, че си с другите в палатката на писарите. Добре, ела. Хайде!
Теламон не знаеше защо отива. Касандра би го попитала същото, а отговорът беше ясен: от любопитство. Някой му доведе кон и той се присъедини към дивия галоп на царя през лагера и обратно по пътя към скалистия полуостров, сега окъпан от лунна светлина. Още с пристигането си чуха бойния рог да свири оттегляне. Царят и свитата му спряха. Командири с факли тичаха към тях. След тях войници носеха носилки с още ранени.