— Кога се засили интересът на царица Ада към ръкописа на Питий? — попита Теламон.
— Тя винаги се е интересувала от него — отвърна Солан. — Откакто й служа. Преди няколко години, когато Александър за пръв път реши да пресече Хелеспонт, ръкописът беше изваден и прегледан, но писарите не успяха да го разгадаят, затова го прибраха и забравиха. След битката при Граник царица Ада ни осигури специална стая в двореца си. Имахме една-единствена задача: да разгадаем ръкописа на Питий. Памен — Солан произнесе името му с ненавист — отговаряше за това и съответно свърши по-голямата част от работата.
— Какво искаш да кажеш? — попита лекарят.
— Прочете историята от Херодот и други описания на това как различни военачалници са писали тайните си съобщения — усмихна се неискрено Солан, — но нищо не се получи. Изглеждаше толкова объркан, колкото бяхме и ние.
— Но ти си главният писар на царица Ада?
— Да — сприхаво каза Солан.
— Слушайте — Теламон бръсна трохите от туниката си, — всички вие сте умни хора.
— О, благодарим ти.
Лекарят пропусна край ушите си сарказма на Солан.
— Знаем, че Памен е бил шпионин, персийски маг. Не е чудно, че е бил толкова способен. Хрумвало ли ви е някога, че той може да знае повече за ръкописа на Питий, отколкото ви е казвал?
Усмивката изчезна от лицето на Солан.
— Не го казваш за първи път — обвиняващо каза той.
— И пак ще го повторя. Нещо повече, откъде да знаем, че Памен не ви е подвел умишлено, че не ви е объркал, за да не стигнете доникъде?
— Искаш да кажеш…! — възкликна Бес.
— Искам да кажа, че Памен е водил двойнствен живот. Пред хората той е бил обичаният и доверен писар на царица Ада, объркан също като вас от загадъчния ръкопис. Но тайно е бил персийски шпионин, който е работел, за да го разчете за господарите си от Персеполис.
— Възможно е — призна Сарпедон.
— Беше ли някой от вас негов приятел?
— Той беше приятен човек — отвърна Бес. — Ядеше и пиеше с нас, но иначе беше потаен.
— И това не ни се струваше странно — добави Сарпедон. — Всички в двореца знаеха, че царица Ада ще възнагради богато онзи, който разкрие тайната на ръкописа.
— Колко копия са направени от него?
Солан се опитваше да изтрие мастилените петна по пръстите си.
— Питий е написал в ръкописа как е построил стените на Халикарнас. Дал го на царица Ада. Разбира се, че са правени копия от него.
— Може ли едно от тях да е било пратено на Македонеца?
— Разбира се. Бог знае колко копия съществуват. — Солан направи пауза. — Всъщност, никой не се интересуваше много от него. Кой е допускал, че Халикарнас ще бъде обсаден от македонската войска?
— Значи хората са били по-заинтересовани от съкровището? — обади се Касандра. Солан я погледна бегло.
— Аз продължавам да мисля — меко каза Бес, — че смъртта на Памен може би е била злополука.
— А аз не — отвърна Теламон и се изправи.
— Сега можем ли да си вървим? — попита. Солан. — Александър ще изпрати хора, които да проверят докъде сме стигнали.
— А стигнахте ли донякъде?
Въпросът му беше посрещнат с безизразни погледи. Лекарят вдигна ръка.
— Тогава най-добре се връщайте на работа.
Той прекоси градината, мина покрай входа на двора и продължи по пътя. Късният следобед беше топъл, птиците кръжаха ниско, гущери се приличаха върху каменните стени. Теламон спря, когато една змия пропълзя през тревата и изчезна в гъстите храсти. Продължи напред. Спря, за да разгледа няколко диви цветя, набра букет, вдъхна аромата им и бързо погледна назад. Никой не го преследваше. Стигна до входа на вилата, където бяха разпнати двамата перси. Земята все още беше овъглена от погребалната клада, макар че в съответствие с обичая пепелта на изгорените беше разпръсната на вятъра. Лагерът на копиеносците и критските стрелци се намираше на близката ливада: като истински войници, те не можеха да повярват на късмета си да бъдат изтеглени от битката и да мързелуват, да ядат и пият сред гъстата трева. Бяха издигнали палатките и паянтови навеси от клони. Въздухът миришеше на конски фъшкии, изгорено дърво и печено месо. Войниците се разхождаха по туники, ядяха, пиеха или играеха зарове. Един командир се приближи забързано и се извини за бъркотията.
— Не съм дошъл да ви инспектирам — каза им Теламон, — но искам да поговоря с най-добрия ви стрелец.
Командирът, който се опитваше да скрие меха с вино, побърза да се отдалечи. Върна се с млад мъж, облечен в къс кожен елек и ленена фустанела; колчан стрели висеше през рамото му, а в ръка носеше мощния сглобяем лък, с който бяха известни сънародниците му.