Единадесета глава
«Ефиалт ги посъветвал да не чакат, докато градът бъде превзет, а те заловени».
«И ни на тебе, нито на безсмъртните е дадено това, но ти насилничиш! Затуй ме дебнат зорко отмъстителки за ад, за горни богове — Еринии, и те ще ти платят според делата ти.»
Застанал до погребалната клада, Генций рецитираше мрачните думи на Тирезий, слепият прорицател от Тива от пиесата «Антигона» на Софокъл. Теламон, Касандра и останалите стояха зад него. Погребалната клада, издигната от войниците, беше два метра висока. Върху нея лежеше трупът на Демерата, със сребърна монета между устните, с която да плати на Харон — лодкарят, който щеше да я преведе до царството на сенките. В ръцете й имаше парчета хляб, за да нахрани Цербер — кучето, което пазеше мрачния Хадес. Генций взе чаша вино, отпи и изля остатъка върху кладата. Падаше мрак, беше онзи странен час на здрача между деня и нощта, когато небето става зловещо синьо. Теламон имаше чувството, че гледа пиеса. Генций изсипа малко масло върху кладата, взе главня и я хвърли отгоре. Пламъците подхванаха подпалките, отначало бавно, но постепенно се разпалиха от вятъра, достигнаха маслото и цялата клада се превърна в огнен език, който с рев се издигна към смрачаващото се небе. Последван от останалите, Генций хвърляше шепи благовония в пламъците. Постояха, колкото изискваше ритуалът и когато пламъците се укротиха, се отправиха обратно към вилата. Теламон хвана ръката на Касандра.
— Остани. Почакай малко.
Останалите продължиха, заобиколили Генций, когото засипваха със съболезнованията си. Теламон се приближи към критския стрелец, с когото беше говорил през деня. Сега той беше на стража при кладата, докато угасне. В светлината на огъня лицето му изглеждаше по-слабо, гладно и хищно; блестящите му алчни очи изучаваха пищната гръд на Касандра. Той протегна ръка и докосна червената й коса, която се беше измъкнала изпод качулката.
— Стига! — отсече тя.
Критянинът се усмихна и хвана с две ръце дългото си копие. Зад него другарите му тихичко си шепнеха и се приближиха, за да разгледат по-добре Касандра.
— Искам да те питам още нещо — каза Теламон.
— Ти беше щедър. Питай.
Искри от огъня се разпръснаха във въздуха, докато пламъците обхващаха друга част от кладата. Те се отдалечиха.
— Какво ще стане — попита Теламон, — ако взема лък и стрела и увия ивица пергамент по дължината й. Това ще промени ли полета й?
Критянинът направи гримаса и сви рамене.
— Парче пергамент?
— Да, дълго колкото стрелата или дори повече. Както казах — като ивица или панделка.
Критянинът се обърна и каза нещо на своето наречие на другарите си. Избухна разгорещен спор. Той вдигна ръка, за да ги накара да замълчат и се обърна към Теламон.
— Може да повлияе на полета й, но не много. Тук има стрелци, които са участвали в представления, когато към стрелите се прикрепят разноцветни панделки и така се изстрелват във въздуха. Казват, че разликата била малка.
— Много ти благодаря. — Теламон отвори кесията си и сложи още една сребърна монета в ръката на мъжа. — Пийнете, за да поменете мъртвата. О — той отново се обърна, — днес следобед, след като си тръгнах, идвал ли е някой от вашите стрелци във вилата?
Критянинът поклати глава.
— Не, разбира се. Предпочитаме да бъдем на открито. Заповедите са съвсем ясни. Трябва да охраняваме вилата. Единствената причина да ходим там — той се усмихна хищно и погледна Касандра, — е, за да погледаме нея.
Теламон и помощничката му се отдалечиха. Зад тях се чу смях, някой изсвири продължително.
— Не бива да се разхождаш сама — прошепна Теламон. — Най-добре стой във вилата.
— Познавам критяните! — отсече Касандра. — Виждала съм ги в Тива заедно с траките, тесалийците и всички други отрепки.
Теламон спря и се загледа към светлините на вилата, които проблясваха през дърветата.
— Какво има, велики мислителю?
— Нещата стават все по-заплетени — загадъчно каза той. — Опасността изостря ума и подсилва паметта, Касандра. Много неща ме озадачават. Помниш ли онова парче пергамент със странните символи, което открихме в стаята на Памен заедно със заобления прът, около метър дълъг.
— Да, помислихме, че са боклуци.
— Вече не мисля така. След нападението над мен днес следобед и убийството на Демерата, реших да си остана в стаята.
— Знам — отсече тя. — Не искаше да ми кажеш какво е станало.
— Няма значение, остави това. — Теламон хвана ръката й и разтърка пръстите й. — Прекрасна си като нощта, Касандра, в тъмносинята си наметка.